Самоубийството: начин на (зло)употреба

Сьорен Киркегор уверява, че не познава човек, който поне веднъж в живота си да не се е конфронтирал емоционално и рационално с въпроса за самоубийството. Не познавам и аз.

Има хора, които функционират като истински машини за обезценяване на собствения си живот. Човек, който обича себе си, възприема света като добронамерен. Още преди два века Гьоте извлече най-ценния урок от крушенията на живота: да бъдем по-малко сурови – както към другите, така и към себе си. А по-малко сурови значи по-жизнеспособни, по-оцеляващи.

Себеприятелството, себелюбовта, високата себеоценка са все непреодолими бариери пред смъртта, зорки телохранители на живота. Самоубива се себеобезценилият се човек, човекът, който се е себеразлюбил.

В „Абсурдът и самоубийството“ на Камю, който неслучайно е колкото философ, толкова и литератор, четем: „Има един-единствен действително сериозен философски проблем – самоубийството. Да преценим дали си струва или не да бъде живян животът, означава да отговорим на основния въпрос на философията.“

Тъкмо този отговор ще потърся и аз, тъкмо тази нелека преценка ще се опитам да направя. Ще я направя като жив, като избрал живота автор, а това обстоятелство вече маркира отношението ми към темата. Въпреки предопределеността на това отношение, място за размисъл има.