Изпитанията на Аполон, книга 2: Тъмното пророчество

ВЪРВИ НА ЗАПАД. ПЛЕНИ АПОЛОН, ПРЕДИ ТОЙ ДА УСПЕЕ ДА НАМЕРИ СЛЕДВАЩИЯ ОРАКУЛ. АКО НЕ УСПЕЕШ ДА МИ ГО ДОВЕДЕШ ЖИВ, УБИЙ ГО.

Това бяха думите, с които древният ми враг, Нерон, заповяда на Мег Макафри да тръгне на мисия. Но защо римски император би обърнал взор към Индианаполис? И след като вече съм тук (все още в унизителния образ на Лестър Пападополус), къде е Мег?

Мег, моята господарка с божествен произход, е като настръхнал таралеж. Предаде ме на Нерон, още докато бяхме в лагера на нечистокръвните. А и докато съм смъртен, може да ми заповядва да правя каквото си поиска… дори да се самоубия. И въпреки това, ако имам шанс да я измъкна от злия й пастрок, бих направил всичко по силите си да го сторя.

Но цялото това геройство ми е ужасно чуждо – както вече знаете, баща ми, Зевс, ми отне всички божествени сили. О, а и да не ви говоря за обидите и болката, на които вече бях подложен. Нечувано унижение, невъзможни времеви граници, смъртна опасност… Не трябва ли да има награда след всяка успешна задача? Не, само още и още непосилни предизвикателства.

Кълна се, че ако някога си възвърна божествеността, няма вече да принуждавам смъртни да извършват подвизи. Освен ако не е наистина важно. И освен ако не съм напълно убеден, че смъртният може да издържи. И освен когато не съм притиснат от времето… или пък просто не искам да го свърша самият аз. Ще бъда много по-мил и щедър отколкото са другите към мен сега – особено към онази магьосница Калипсо. Какво ли толкова намира Лио в нея?