Този мой живот си беше хубав

„Този мой живот си беше хубав" е финалът на едно прекрасно стихотворение от Луи Арагон.

И заглавието на „лебедовата песен" на Жан д'Ормесон, напуснал този свят през декември 2017 г. на 92-годишна възраст.

Но Жан Брюно Владимир Франсоа дьо Пол Льофевр д'Ормесон е сред малцината щастливци на този и онзи свят, надхитрил смъртта, като съвсем навреме успя да си разчисти сметките със собствения си изтичащ живот и да ни завещае настоящия роман. Да, точната дума е завещание, в него в директен сблъсък се счепкват двамата главни герои: Аз-ът - Жан д'Ормесон и неговият Свръх-аз - Жан д'Ормесон. В този привидно налудничав диалог авторът проследява забележителните моменти от своя живот, започнал между края на Първата световна война и Голямата депресия - и сякаш между другото оформя всестранния портрет на един отминал век и на един цял народ.

В шеметен танц пристъпват събития и образи от „прашното" минало като Колбер, Фуке, Босюе, Расин и от по-новата история като Митеран, Реймон Арон, Пол Моран или Алтюсер. Със закачливо-меланхолична игра читателят е въвлечен в автентичен и страстен разказ, в който спомените, разкаянието и неосъществените мечти на великия писател са изказани без носталгия или патетизъм.

Но както казва с присъщата си самоирония самият Жан д'О: „Неведнъж са критикували романите ми, че били нещо като мемоари. Ако някой ден наистина напиша мемоари, то те ще са роман." Е, точно за това става въпрос. Книгата е отличена с наградата „Жан-Жак Русо", тъкмо за мемоар.