Разчупеното слънце

Антонио Мачадо (1875 – 1939) е един от най-бележитите испански поети и една от наистина малкото на брой фигури, които се радват на всеобща почит и възхищение. Понякога Мачадо е поставян редом с М. де Унамуно, Ф. Г. Лорка и Х. Р. Хименес, но заради силно субективизираните си представи за модернизма, универсалността на идеите и литературните форми, в които ги въплъщава, както и особеното взаимодействие на философия и религия, на вътрешен свят и природа в произведенията му, не би могъл да се впише пълноценно в отделно движение. По собствените думи на поета:

„Насред пейзажа моето сърце едва ще успее да долови космически ужас, понеже за да се породи дори това обикновено чувство, то сърцето се нуждае от изтерзаността на други сърца насред неразбраната природа. Моето чувство в крайна сметка не принадлежи само на мен, а е по-скоро наше. Без да излизам от самия себе си, забелязвам, че в моето усещане трептят чужди усещания и че моето сърце винаги пее в хор, макар и неговият глас за мен да е с най-верен тон. Да бъде също такъв и за останалите, това е проблемът на лирическия изказ“.