Пчеларят от Алепо

Пчеларят от Алепо

Кристи Лефтери

Нури Ибрахим и съпругата му Афра са настанени в пансион в Южна Англия, където очакват имиграционните власти да разгледана кандидатурата им за убежище. В родния си град Алепо той се е занимавал с пчеларство заедно с братовчед си Мустафа, преподавател по агрономия в Дамаскския университет. Афра е била художничка, която преди войната е продавала пейзажите си на оживения пазар. Двамата са загубили седемгодишния си син Сами и Афра е ослепяла, в Англия тя се оплаква, че очите я болят, и разчита на Нури да я облича и да се грижи за нея. Заедно с тях в пансиона живеят и други бежанци като възрастен мароканец, жена от Афганистан с брат си, а по-късно се появява габонецът Диоманде, който се опитал да избяга в Либия, но бил заловен от неизвестни въоръжени мъже, които го държали в плен няколко месеца, а след това се качил на лодка, прекосяваща Средиземно море.

Нури си спомня щастливия си живот в Сирия, когато с Мустафа са били напълно посветени на пчелите, въртели са успешна търговия с мед в страната и в чужбина и са произвеждали и козметични продукти за магазина, създаден за Ая, дъщерята на Мустафа. По-прозорливият от двамата Мустафа още тогава загатвал, че се задават лоши времена, и преди те да настъпят, изпратил съпругата си Дахаб и Ая във Великобритания. Той самият не можел да си представи да се раздели с пчелите и останал със сина си Фираз. Скоро след като размириците започнали, кошерите им били опожарени, и двамата братовчеди започнали да обмислят как да заминат и те. Правели планове, свързали се с трафиканти, подготвили фалшиви документи и изтеглили парите, спестени от търговията. Един ден Фираз изчезнал и Мустафа не можел да замине без него. Хванал се на работа в импровизираната морга да записва отличителните белези и причината за смъртта на безименните убити. Скоро след това Нури видял тялото на Фираз на брега на реката и го занесъл в бившето училище. На мястото на името Мустафа написал: моето прекрасно момче, а като причина за смъртта посочил: този грешен свят.

Вече нямало какво да ги задържа в Алепо, но Афра отказвала да замине. Нури отишъл един следобед в дома на братовчед си и заварил жилището празно. Мустафа му оставил бележка, в която му разказвал какво се е случило. Видял на улицата четирима войници, които превързали очите на няколко момчета и ги застреляли. Едно от тях извикало баща си и Мустафа пише, че се надявал Фираз да е бил убит пръв, за да не чува изстрелите. Самият той имал оръжие с три патрона и застрелял трима. Четвъртият стоял с вдигнати ръце, но когато осъзнал, че патроните са свършили, посегнал за своята пушка. Той видял лицето на Мустафа и на него не му оставало нищо друго освен да замине. Пише на Нури да вземе Афра и да го последва в Англия. Когато се прибира, той й разказва за писмото и за пореден път я умолява да заминат, а тя отказва. Скоро след това на улицата го спират войници, които искат да му дадат пушка и да се присъедини към тях. Той им се примолва да му отпуснат няколко дни, защото жена му е болна и трябва да се грижи за нея. Същата вечер чуват гласове пред къщата си и се скриват в дупка в двора с метален капак, която той е изкопал след започването на войната. Прекарват там нощта, а на сутринта жилището им е разхвърляно, Афра напипва играчките на Сами и най-после се съгласява да заминат.

Срещат се с каналджия, на уреченото място има труп на мъж, чийто телефон не спира да звъни. Той също е трябвало да бъде прекаран до турската граница, но е бил убит. Каналджията ги превозва във ван с крава и ги отвежда до реката, която трябва да прекосят, за да минат на турска територия. Там прекарват известно време в импровизиран лагер и накрая се придвижват до Истанбул. Настанени са в жилище с други бежанци, мъжете спят в една стая, а жените са отделени в друга. Нури забелязва едно момче на възрастта на Сами, което е само. Казва се Мохамед и се страхува от прекосяването на морето до Гърция. Непрекъснато си играе със стъклено топче и се доверява на Нури, макар че не споделя почти нищо за семейството си. Разказва само как момчета били озаглавени, защото не са носели черно, а той се спасил благодарение на черната си тениска. След това баща му му дал ключ от къща, обяснил му къде е, да отиде там и да се заключи вътре, но къщата се оказала без врата.

В Англия Нури вижда Мохамед в градината и излиза при него, той му казва да намери ключа му на дървото, което е пълно с ключове. Нури ги събира в купа, а Мохамед изчезва и той ги отнася в стаята. На сутринта Афра пита дали цветовете в купата са за нея и е щастлива, че той отново й подарява нещо, защото си е мислела, че никога повече няма да го направи. Те се срещат с отговорничката за обитателите на пансиона Луси Фишър, която им казва да се подготвят за събеседването с имиграционния служител, трябва да докажат, че е опасно да се завърнат в която и да е част на страната си. Тя дава на Нури документ, за да запише час на съпругата си при лекар за очен преглед, но от клиниката му казват, че липсва адрес в Англия и не могат да я приемат без него. Мароканецът непрекъснато чете книга за живота в Англия, а Диоманде също се подготвя за интервюто. Нури е намерил пчела без крила в двора и я е показал на мароканеца, обяснил му е, че е била изгонена, защото няма крила, и че скоро ще умре. Въпреки това мъжът купува няколко растения за нея и й слагат чинийка с подсладена вода. Тя заживява в градината си и връща Нури към спомените за пчелите в Сирия, за дома на бащата на Мустафа в планините, където също са отглеждали пчели.

В Истанбул бежанците чакат подходящото време, за да отплават с лодка към гръцките острови, Нури и още един мъж от апартамента се хващат на работа, мият коли и ги почистват отвътре, от време на време отмъкват по нещо дребно, чиято липса няма да бъде забелязана. Нури успява да си провери пощата и намира в нея няколко имейла от Мустафа – първо е бил в Македония, но е бил върнат в България, където стои затворен. В следващия си имейл пише, че е в Сърбия, споделя му колко е уморен от живота и как си мисли за синовете им, които са вече при цветята и пчелите. Последното му писмо е написано на английски от пазача на хостел в Германия, от където Мустафа се надява да отиде във Франция, съветва братовчед си да харчи разумно, защото пътят е дълъг и тепърва ще му трябват пари. Най-после вятърът утихва и те се натоварват на гумена лодка. Малкият Мохамед е изплашен и Нури го успокоява през цялото време. В един момент лодката се пълни с вода и някои от мъжете скачат. Нури изведнъж вижда, че Мохамед го няма и скача да го търси. Потапя се дълбоко и когато изплува, чува, че Афра го вика. Мохамед е обратно в лодката и жените са го увили в шаловете си, за да се стопли. Лодката стига до остров Фармакониси, където има военна база. Бежанците запалват огън да се стоплят и Мохамед се примолва на Нури да му разкаже приказка, за да заспи.

След това се натоварват на съд на морската пехота, който ги прекарва до остров Лерос. Там са настанени в ограден с бодлива тел лагер и споделят фургон с друго семейство. Когато се събужда на следващия ден, Нури вижда, че Мохамед, когото са обявили за свой син с паспорта на Сами, го няма. Той решава, че момчето е излязло да си играе, и отива в центъра за бежанци, за да го потърси. В него действително има стая за игра за децата, но Мохамед не е там. Нури взима дрехи за себе си и Афра, както и буркан „Нутела“ за Мохамед, защото го е помолил за шоколад. Обикаля из острова и разпитва за него – описва го като момче с черна коса и очи, а не кафяви. Посещава и местно интернет-кафене, където се събират други бежанци. Той е писал на Мустафа и първо има отговор от Дахаб, която му казва, че братовчед му е във Франция и чака да се прехвърли в Англия; колко се радват, че двамата с Афра са добре и са на път. Следващият имейл е от Мустафа, който най-после се е добрал до Йоркшър и му признава, че Дахаб е съкрушена от мъка по Фираз, макар да показва сила заради дъщеря си. Той завършва с думите, че Нури е като негов брат и че денят, в който разбере, че е стигнал до Англия, ще донесе светлина в душата му. Той намира скицник и моливи за Афра и тя прави поле с цветя и едно-единствено дърво, цветовете са сбъркани, но въпреки това картината е изумителна, тя му обяснява, че усеща линиите с молива и така рисува, без да вижда. Прекарват на острова цял месец, Афра иска да се махнат по-скоро, защото за нея мястото е пълно с призраци. Накрая Нури купува билети и оставя бележка на Мохамед, че са го чакали, но вече не могат да останат повече, заминават за Атина, а той да ги последва, дава му името и телефонния си номер. Скрива бележката заедно с пари под буркана с „Нутела“.

От пристанището Пирея са разпределени в старо училище, където се настаняват в палатка в една от бившите класни стаи. Доброволецът от неправителствената организация ги пита за сина им Сами, защото са обявили, че са трима, а училището е само за семейства с деца. Нури обяснява, че са го загубили, но се надяват да се появи. През нощта той не може да заспи от шумовете и слиза в двора, където гръмогласно се смее чернокожа жена със засъхнала кърма по блузата. Тя говори несвързано, но обяснява, че понякога идва нощем тук, защото е безопасно. Нури вижда деца да дишат лепило, други играят футбол, възрастни мъже пушат. На следващия ден доброволецът ги отвежда от училището, защото нямат право да останат. Закарва ги в парк и така те се присъединяват към други бежанци в гората. Наоколо дебнат групи мъже от различни националности, усеща се надвиснала заплаха. Нури се запознава с афганистанец на име Надим, който свири на инструмент, наречен ребаб. Първоначално той твърди, че е напуснал Кабул, защото талибаните не харесват музиката, след това обяснява, че е работел в Министерството на отбраната и те го заплашили, искали са да убива хора, а той не би могъл да го прави. Сред групата е и млада жена с бебе, която е отчаяна, защото няма кърма. Когато вижда сълзите й, Нури осъзнава, че не е виждал Афра да плаче за Сами.

Той проверява пощата си на телефона на Надим и прочита, че Мустафа чака да получи убежище, а междувременно се е записал като доброволец в местната асоциация на пчеларите. Пуснал е обява в интернет, че търси някой да му дари кошер, и в следващото си писмо споделя, че една жена е откликнала и му е предоставила цяла колония от британски черни пчели, които до неотдавна са били смятани за изчезнали в страната. Описва му растенията в Англия и му казва, че където има пчели, има цветя, а където има цветя, има нов живот и надежда.

В лагера се появяват двама тийнейджъри близнаци и докато седи с Надим, Нури забелязва нещо странно. Афганистанецът се споглежда крадешком с друг мъж, който му дава знак. По-късно Нури го наблюдава как отива при момчетата и дава на всяко по четиресет евро. През нощта момчетата се запътват в гората и ги няма дълго време. През следващите дни Нури забелязва, че имат нови обувки и телефони, на които си играят, а всяка вечер изчезват; той отива при тях и ги заговаря. Те му разказват как баща им е бил убит, след което са избягали от Афганистан и талибаните, и са стигнали до Атина през Турция и Лесбос. Нури ги пита дали Надим им помага и когато им обяснява, че това е мъжът, който свири, те му казват, че името му е Ахмед, и погледите им внезапно притъмняват. Единият, Али, отговаря, че им е помогнал в началото, а брат му Риад го сръгва да мълчи. Все пак Али признава, че Ахмед си иска парите обратно и че му ги връщат на части. На въпроса как, Али се изчервява и обгръща тялото си с ръце. В следващия момент над тях надвисва сянката на Надим. Той също често изчезва и по-късно Нури го проследява в гората, където сяда и прави разрез с нож на ръката си, а на лицето му е изписано гневно изражение, но прошумолява клонка и той вижда Нури. По-късно го вика при себе си и му казва да затвори очи и да протегне ръка, защото иска да му даде нещо, в следващия момент Нури изпитва остра болка – Надим е срязал ръката му.

Чернокожата жена, която се представя за Ангелики и всяка вечер идва при Нури и Афра, защото с тях се чувства в безопасност, превързва ръката му. Тя говори как са я упоили в гората и са откраднали бебето й, но отказва да каже от къде идва, а предпочита да разказва легенди за Одисей. На следващия ден идва доброволка, която по-късно довежда друга жена да се погрижи за раната му, и той настойчиво я пита как хората успяват да се махнат от тук. Тя не иска да говори, защото й е забранено, но накрая му казва да отиде на площад Виктория и да потърси център „Надежда“, където помагат на семейства. Рано на следващата сутрин Нури се събужда от викове на фарси, едно от момчетата плаче и сочи към гората. Мъжете се събират с бухалки и хукват натам, където започват да налагат Надим. Дават една и на Нури, казват му, че този мъже дяволът и трябва да си получи заслуженото; той се присъединява към тях и пребиват афганистанеца до смърт.

Нури отива в центъра „Надежда“, който е само за жени и деца, но там Афра най-после може да се изкъпе. Докато я чака, забелязва мъж, който има среща с двойка и ги праща на някакво място. Досеща се, че младежът се занимава с трафик на хора, и иска от него да му помогне. Той го свързва с господин Фотакис, мъж с неизвестен произход, който говори арабски без акцент. Ангелики усеща, че те скоро ще напуснат лагера в парка, и прекарва нощта с тях, най-после казва на Нури, че е от Сомалия. Фотакис им обяснява, че е много скъпо да заминат за Англия, струва девет хиляди евро, а Нури има само седем. Договорят се да работи за него и така да покрие остатъка. Нури и Афра се настаняват в дома на Фотакис, който ги посреща много гостоприемно, дава им цяла стая и ключ от нея. Задачата на Нури е да доставя наркотици нощем и преди да излезе първата вечер, иска да остави ключа на Афра, но тя го кара да я заключи и да го вземе. Цял месец той вижда града само нощем, обикаля Атина и околността, за да разнася стоката. Последната вечер забравя ключа на масата и когато се прибира на сутринта, не го намира там. Вратата на стаята им е заключена, отваря му Афра и той веднага разбира какво е станало. Фотакис я е изнасилил, заплашвайки я, че ако се съпротивлява, мъжът й ще я намери мъртва. Нури обаче е безсилен, защото зависят от него, той им намира италиански паспорти и осигурява билетите, за целта Афра трябва да си боядиса косата руса, обличат и западни дрехи, за да е пълно прикритието. По план в Мадрид се прекачват на самолет за Лондон, там изхвърлят документите и бордните карти и се предават на имиграционните власти.

В Англия Нури често вижда Мохамед, който го води на различни места в Алепо. Така веднъж го последва в къща и когато се събужда на сутринта, се озовава в склада на пансиона. Афра отиват на лекар, който установява, че зениците й реагират на светлина и я разпитва как е загубила зрението си. Тя разказва, че до дома им е избухнала бомба и синът им Сами е умрял от експлозията. Последното нещо, което е видяла, е как животът напуска очите му. Лекарят предполага, че ослепяването не е следствие от взрива, а от травмата. Афра обаче му признава, че се притеснява за съпруга си, че откакто са напуснали Истанбул, не е същият. Идва денят за разговора с имиграционните служители в Лондон, там ги разделят и разпитват един по един. Нури е озадачен от въпросите, които като че ли не касаят неговата история, дори го карат да запее химна на страната си. Няколко дни по-късно отново вижда Мохамед, който го води в реката в Алепо. Когато се съвзема, около него говорят хора, заспал е на плажа и е получил хипотермия. Откарват го в болница и от там се свързват с Афра. Мароканецът му идва на свиждане, казва му, че Афра се е побъркала от притеснение и го е мислела за мъртъв. Преди това той е получил имейл от Мустафа, който му разказва, че учи на пчеларство като доброволец други бежанци и няма търпение да го правят заедно, но много се тревожи, защото вече два месеца няма вести от Нури. Той най-после му отговаря, че е в Англия, а след това праща второ писмо, че не е добре, че е погълнат от мрак и се разпада.

Когато Нури се прибира в пансиона, Афра е навън и му споделя, че вижда очертанията на дървото в двора. Лекарите установяват, че той страда от посттравматично разстройство – никога не е имало Мохамед, Нури си го е измислил и го е облякъл в дрехите на Сами. На него е дал ключа от бараката в пчеларника, негово е стъкленото топче. След това Нури за пръв път докосва Афра вечерта, лягайки си до нея, извинява й се, че е забравил ключа в Атина, а тя му казва, че е забравил за тях. После добавя, че може би един ден ще имат друго дете, но това не означава, че ще забравят Сами. На следващата сутрин на вратата се звъни и долита мъжки глас – Мустафа е дошъл да ги потърси. Тримата седят в градината, Нури го уверява, че ще отиде при него в Йоркшър да се занимават заедно с пчеларство, а Мустафа казва, че един ден ще се върнат в Алепо и ще имат нови кошери. Афра различава зеленото на дървото и цветовете на пирена. Тя забелязва папуняците на черешата в съседния двор и казва, че са дошли чак дотук да ги намерят.