Гълъбария

„Гълъбария“ е роман за непостижимата любов, която срещаме веднъж в живота и невинаги разпознаваме. Героите се лутат между ежедневието и мечтите си, за да открият, че единственият път към щастието е изпълнен със страдание и борба за споделеност.

Стефан Коспартов ни въвежда в своя наглед познат, но всъщност магичен свят на неудовлетворени копнежи, в който сенките на мъртвите често са по-реални от мъката на живите. Осъществимо ли е желанието на героите да полетят, или несъвършената човешка природа ще надделее над божественото? Комунизмът ли е виновен за всичко – и могат ли хората да гласуват да са щастливи?

Възможни отговори на тези вечни въпроси са скрити на страниците на тази книга, която възкресява броени часове от близкото минало, в които се предопределят годините напред.

Откъс от книгата на Стефан Коспаров „Гълъбария“

Борис се събуди от тъпа болка в сърдечната област. Това се случваше все по-често, мамка му. Наричаше се кардиомиопатия. Не трябваше да пие, а снощи прекали. Здраве да е, поне знаеше от какво ще умре. Кръвният поток бил нарушен. Кръвта завихри ли се, край. Ако беше късметлия, можеше да не се събуди. Нямаше много кой да жали. Ни жена, ни деца, така се подреди животът му. От време на време на гости идваше старата му приятелка Виолета, даже понякога оставаше да спи при него ей така, от съжаление. Компания му правеха гълъбите, които живееха на отсрещния покрив и често кацаха на таванския му прозорец. Той ги разпознаваше добре, беше научил имената им и даже си играеше с мисълта да напише повест за тях, водеше си бележки за разни случки, най-вече за бялата гълъбица, която най-често беше в центъра на вниманието му. Казваше се Клементайн, като героинята от един американски уестърн на режисьора Джон Форд. Защото Борис, подобно на Форд, обичаше хубавите жени, но кой знае защо, винаги ги губеше, особено напоследък. „Младостта си отива, ала не от това и каква съпротива да окажем, каква...“ Любовта му не беше конвертируема стока, сигурно пазарът беше преситен от прекомерно предлагане.