Българските революции 1878 - 1944 - 1989

Можеше ли българският път да бъде друг? Този въпрос възниква непрестанно, когато представителите на различните революционни парадигми сблъскат тезите си в директен или задочен дебат. Въпросът е подвеждащ, защото предразполага не към отговори, а към хипотези.

А хипотезите, макар и истинни, не произвеждат факти. В шума, породен от подобни въпроси, остават нечути редица отговори, които биха допринесли за осъзнаването на качества и дефицити на колективната българска идентичност.

Осмислянето на тези отговори би дало далеч по-голям принос за настоящето отколкото преповтарянето на хипотези и линейни констатации. В книгата си „Залезът на Запада" Освалд Шпенглер пише: „Политиката е формата, в която се осъществява историята на една нация сред множество нации. Голямото изкуство е да се поддържа вътрешно във форма за събитията навън. ...Основният факт на висшата история е, че никой народ не е сам на света и неговото бъдеще се решава от съотношението на силите му с тези на другите народи и власти, а не единствено от реда в самия него". В този контекст революционният процес прилича на автоимунно заболяване на нацията, което разрушава монолитността на националната идентичност, трансформира и разгражда нейната форма и в крайна сметка я отслабва за определен период от време спрямо силите на останалите нации.