Български хроники, том 2

Да се пише за царете беше лесно – тяхната далечна съдба ни засяга твърде абстрактно.

А да пишеш за Паисий, за Бозвели, за Раковски, за Левски, за Ботев, за Бенковски, за Дюстабанов, за отец Матей Преображенски и прочие – означава да умираш много пъти заедно с всеки един от тях.

Обърни внимание, читателю, на странната смърт на този чуден отец Матей: след като загубил вярата си в Бога – втресло го и умрял на третия ден.

Три дена – толкова може да живее без вяра човек!

Без вяра в Бога, без вяра в някакъв идеал, в някаква истина, в някаква илюзия, без вяра в някого, в нещо...

А ти, читателю мой? Вярваш ли в някого, вярваш ли в нещо? Аз вярвам ли? Или се разхождаме по тази нежна планета като живи мъртъвци?

Способни ли сме ние – като нашите възрожденци – да дадем живот и имот в името на народа си, в името на свободата си, ей тъй – срещу нищо, безкористно, без да мислим за личната си изгода, без да осребряваме мечтите си и раните си?

Или сме готови да изречем робските думи: за какво ни е свобода, свободата не се яде?

С. Ц.