Спомени от Вефа

...Още след втората-третата страница разбрах, че Христо Кидиков е много самобитен като автор. Той просто е извъртял сякаш на един дъх колелото на своята кариера, която слава Богу, все още продължава. Вместо да натовари разказа с „творческите си постижения“, певецът съвсем по човешки описва как е стигнал от родния Пловдив до Париж, от чирак в мебелна фабрика до символ на естрадния шлагер. Дар словото му е гарнирано с прекрасно чувство за хумор, което извира от неговата личност. Такива хора със свещ да ги търсиш днес.

Христо Кидиков не е просто име в българската попмузика, а социално явление. Колцина са изпълнителите, за които се разказват вицове и имената им се спрягат в градския фолклор? Кой не знае Кидика и кой не е слушал онзи неостаравящ лаф, произнасян задължително с пловдиски диалект: „Цъкни, майна, вефа, да чуйме Кидика как са дере“!

Вижте усмивката му и ще се убедите, че той си остава вечното момче. Нищо, че край него пърхат първите внуци. Нищо, че „препуска проклетото време“, както го е изпял в друга песен...

Аз, първият читател на увличащите като бързеите на река Марица мемоари, повярвах, че и след 50-ата година човек може и трябва да извика „Хей, живот, здравей, здравей...“

Последвайте ме и... приятно четене!

Иван Георгиев, журналист