Светослав Минков • Разкази

Сборникът „Разкази“ проследява еволюцията на Светослав Минков като писател, трансформацията на образите и идеите в неговите произведения, неповторимия начин, по който се опитва да прочете света, белязан от технологични промени, научни пробиви и политически сътресения. Изданието обхваща диаболични разкази от по-ранните му сборници „Синята хризантема“, „Часовник“, „Огнената птица“, „Игра на сенките“ и „Къщата при последния фенер“; всички разкази от представителните му сборници „Автомати“, „Дамата с рентгеновите очи“ и „Разкази в таралежова кожа“, както и творби, издавани през 50-те и 60-те години.

***

Светослав Минков (1902–1966) е изключително ерудиран белетрист и преводач, една от най-ярките фигури в следвоенния български модернизъм. Определян като „разказвач на модерните времена“ и „баща на родната фантастика“, той създава творби, които са в авангарда на българската градска проза. Майстор на фантастичния разказ, на гротеската, на изтънчената сатира, Светослав Минков е един от първите български писатели, които долавят заплахата за модерния човек от прекомерното машинизиране и стандартизиране на съвременния свят. Произведенията му – универсални и космополитни, са преведени на над 15 езика.

***

СВЕТОСЛАВ МИНКОВ И СТРАННИТЕ ДНИ НА СВЕТА

Мястото на Светослав Минков в българската литература е особено. От една страна, той често – и напълно заслужено – бива сочен като бащата на родната фантастика, титла, която в известен смисъл носи със себе си и идеята за семейство или общност (това на творящите фантастика). От друга страна – също с основание, – бива описван като самотник в литературното ни поле, автор без ясни предци и наследници. Третата страна е тази на писателя преводач. Измеренията на родоначалника, на самотника, на преводача предполагат творчески живот, който е близо до или направо на границата. Те предполагат и отношение към границата. И точно граничното – онова, което е отделено от познатия и банален център и е близо до новото и непознатото – е един от основните източници, от които разказите на Минков черпят инструментите, нужни на всеки писател, за да изпълни пространството на езика си с образи и идеи.

Ето защо не е изненадващо това, което всеки, решил да се запознае с творчеството на Светослав Минков, рано или късно разбира:

че Минков е в авангарда на българския градски разказ;

на българския ироничен разказ;

на българския гротесков разказ;

на българския диаболичен разказ;

на българския фантастичен разказ;

даже и на българския фентъзи разказ.

Към изброените може да добавим и още един авангард: на българската утопична литература.

Светослав Минков е може би първият български писател, при когото в една книга читателят може да види образа на учения, на робота, на демона, на изобретателя, на вещицата, на обикновения гражданин, на писателя. Историите му са включени в мрежата на модернистката литература от периода между двете световни войни, както и на тази от годините след Втората световна. Те са част от огромния организъм на изкуството, който се опитва да разчете света, станал внезапно неразбираем, и да преведе този свят, написан от технологични промени, политически сътресения и научни пробиви, на език, познат на обърканите сърца и съзнания на модерния човек. Докато се движи из световете на Минков, читателят неизбежно ще усети, че творчеството на писателя е едно динамично търсене на точната форма и правилния инструмент, чрез които да разкаже тези модерни, машинизирани времена и да открие мястото на човешкото в тях. Затова са ясно видими и впускането му в литературния експресионизъм (у нас приел интересната и уникална за родните земи форма на диаболизма), и оттласкването от него, и изследването на научната фантастика, и изоставянето ѝ, и играта с иронията, и работата с гротеската. Това са все откривателски търсения – преминавания на граници, навлизания в нови територии, – чиято цел е да се настроят още по-фино художествените сетива за взаимодействие с реалността.

Светослав Минков се ражда през 1902 г. (годината, в която се появява първият научнофантастичен филм – „Пътешествие до Луната“ на Жорж Мелиес), в самото начало на XX век, векa на разпада на Големите разкази за реалността и на проникването на технологиите в човешкото ежедневие. Първият му разказ – „Биномът на Нютон“, включен като приложение в настоящия сборник, излиза в бр. 27 на списание „Българан“ през 1920 г. и макар да носи всички белези на много ранен опит, е интересен именно с естетиката на мрачното и непознатото, която вече по-увереният писател ще развие в идните години. Първите си произведения Минков пише и публикува във време, в което реалността като ясен и понятен образ започва да губи своята убедителност. Този процес, започнал след индустриалната революция, разпада на империите и началото на Първата световна война, продължава и до днес. Именно недоверието към така наречената реалност и неадекватността на реализма като апарат за разбирането на света бележат най-ранните художествени опити на Минков. Разказите от сборника „Синята хризантема“ (1922) – неговата първа книга и първата българска фантастична книга – отварят настоящия сборник не само по хронологични причини, но и защото поставят началото на едно от най-интересните и противоречиви течения в съвременната ни литература, диаболизма. В тях, а и в последвалите ги произведения от 20-те години на XX век Светослав Минков не само предава общото объркване на разпадналия се след Първата световна война свят, но и изследва вътрешните територии на човека, местата, където Азът отстъпва място на То. Сливането на психологическа проза и разказ на ужаса е напълно нов за българската литература похват. Минков усъвършенства работата си с него в сборниците, които излизат след „Синята хризантема“: „Часовник“ (1924), „Огнената птица“ (1927), „Игра на сенките“ (1928), „Къщата при последния фенер“ (1931), „Автомати“ (1932), „Дамата с рентгеновите очи“ (1935), „Разкази в таралежова кожа“ (1936), „Гост“ (1938) и „Маймунска младост“ (1942).

Годината, в която излиза „Синята хризантема“, е значима и заради още едно събитие: в България се ражда първото издателство за фантастична литература – „Аргус“. Зад него стоят Светослав Минков и Владимир Полянов. Резултат от усилията им да свържат тукашния читател с по-широкия контекст на този тип литература е появата на текстове от Едгар Алан По, Ханс Хайнц Еверс, Станислав Пшибишевски и Джек Лондон на български език.

Търсенията на Минков го сближават с литературния кръг около седмичника „Стрелец“, където творци като Чавдар Мутафов изследват посредством авангардни форми универсални теми и предлагат нов прочит на идеята за „родното“ и „космополитното“. Художественият речник, на който говори Минков, е много близък до техния и той съвсем естествено се вписва в тази група. Този период, започнал през 1927 г., бележи и скъсването на Минков с чистия диаболизъм – ключов момент е публикуването на разказа „Къщата при последния фенер“ през 1929 година.

Между средата на 30-те и средата на 40-те години Минков пътува по различни поводи извън страната – понякога за няколко месеца, понякога за години. Този разширяващ светогледа опит намира израз в разказите му от същия и от по-късните периоди. Може да се каже, че големият свят е едно от постоянните присъствия в творчеството на автора – присъствие, което едновременно задвижва и проблематизира сюжетите и героите му.

Друга отличителна черта в произведенията на Минков – а и новост в контекста на българската литература – е работата с научнофантастичното и утопичното, която бележи навлизането на неговото творчество в зрелия му период. Разкази като „Човекът, който дойде от Америка“ и „Дамата с рентгеновите очи“ запазват диаболичното като подтекст, но разширяват условните си светове с анализи на технологичните и социални промени в обществото.

Във фантастиката на Минков се откроява и това, което ще се превърне в негов почерк: ироничната дистанцираност на разказвача. Тя е необходима на писателя, за да се оттласне от ежедневното, да се опита да види какво стои отвъд него, под него. Вярно, може да се каже, че това е характерно за погледа на всеки модернист и фантаст. Но прецизното око на Минков не просто избира по-отдалечена точка на наблюдение, а и успява да покаже, че ежедневното, съвременният свят изобщо са изобретение на невидими сили. И под влиянието на тези сили човек често губи истината за себе си и мястото си в живота. Америка от фантастично-ироничните и сатиричните разкази на автора е псевдоутопична земя, страна на всички материални възможности и на пълната невъзможност нематериалното да оцелее.

Подобно притеснение съпътства Минков и в късния му период, когато по обясними социално-политически причини реализмът се превръща в почти задължителен художествен глас в България. Но и в тези произведения – читателят ще стигне до някои от тях чак след като преполови настоящия сборник – авторът запазва гласа и погледа си непокътнати и неотслабени. Сивата реалност може и да притиска героите му, но ироничните и гротесковите обръщания на образа и игрите с езика продължават да създават моделите на странното, на извънредното, на всичко, което се крие под маските.

Светослав Минков може и да е самотник на българското литературно поле, но самотата му създава устойчив модел на работа със странното и фантастичното през призмата на иронията. Това се вижда не само в творчеството на фантастите от 70-те и 80-те години на миналия век, каквито са Любен Дилов и Емил Манов, но и при по-късни автори, избрали да работят с гротескното и сатиричното, каквито са Евгений Кузманов, Алек Попов и Владислав Тодоров. Така че може да добавим още една граница, която творчеството на Минков обитава: тази между модерните времена и онези, които идват след тях. Настоящият сборник има за цел да покаже именно това.

Произведенията в настоящото издание са подредени хронологично, но не според първата им публикация в периодичния печат, а според годината на издаване на съответния сборник, в който са събрани и подредени от самия автор. Включени са и трите разказа от сборника „Синята хризантема“; разкази от сборниците „Часовник“, „Огнената птица“, „Игра на сенките“ и „Къщата при последния фенер“; всички разкази от представителните сборници на Минков: „Автомати“, „Дамата с рентгеновите очи“ и „Разкази в таралежова кожа“, както и няколко произведения от последния му период. Така читателите ще имат възможност да проследят трансформациите и еволюцията на гласа на Минков, на неговите идеи и на образите, с които работи. В този смисъл сборникът е обзор както на една писателска кариера, така и на един неповторим творчески прочит на реалността.

Владимир Полеганов