Безкрайни бели полета, или дългият път на едно трудно завръщане • Седем новели, девет приказки, или един роман за бащи и синове

Това е снимката на автора, направена няколко години след като Стария китаец се раздели с децата. Той се роди през пролетта, дванадесет години, преди Стария китаец да се запознае с тях, и отрасна в един квартал на три спирки с трамвая от центъра на София, заграден от три широки булеварда от трите страни и една запустяла жп линия от четвъртата. Зад единия булевард имаше друг квартал със запустял стадион с баскетболно игрище и обрасли с трева кортове за тенис, но нямаше парк и езеро (тях по-късно изрисува неспокойното му въображение). Отличителна черта на квартала, в който израсна, е изобилието на кестени, ниски двуетажни къщи с тесни затревени дворчета и много болници - пет от двете му страни. Може би затова по-късно той стана лекар, но това е друга тема. Тя би могла да ни послужи за една друга, по-сериозна и поради това доста по-безинтересна приказка за абсурдния наш свят, абсурдния наш живот и абсурдните наши заблуди.

Изричното му желание беше дете да илюстрира книгата, за да изживее част от радостта на Стария китаец, докато рисуваше хвърчилата за децата, да се издигне във висините и да докосне Истинския Човешки Бог, чието име е Любов, Искреност, Възторг и Доброта, за да пребъде и то, и книгата, и Бог. Затова помоли едно рижо момиче с бледо скулесто лице и дълга къдрава коса на възрастта на момчетата от квартала с езерото и стадиона да изрази това, което чувства, докато той и разказваше приказките на Стария китаец.