„През септември 1977 г. една българска хайдушка песен от Златоград (някога Беловидово и Даръдере) полита в необятния Космос. Нейният запис с гласа на Валя Балканска е част от съдържанието на т.нар. „Златна плоча” – „визитната картичка” на човечеството към братята по разум във Вселената на борда на американския космически апарат „Вояджър -1”.

Освен със своето космическо звучене песента за Делю войвода поразява с изключителното по силата си послание през пространството и времето. Неизвестният творец, а след него и „колективният” гений на родопските българи, по неповторим начин събира мъката на един поробен народ с неговата воля за свобода и човешко достойнство. Израз на всичко това е разноликият образ на българския хайдутин – с цялата му тайнственост и противоречивост, героизъм и романтика...

Хайдушкото движение е оригинално българско и общобалканско явление през столетията на чуждото потисничество (XV - XIX в.). Неговото място в живота на българите и другите християни в Османската империя в продължение на векове е неизменно. Макар и в по-ограничен и значително променен вид, хайдушката традиция има своето естествено продължение в нашата история до Освобождението през 1878 г., а в останалите под чужда власт български земи – Македония, Родопите и Одринска Тракия – до времето на Балканската война (1912 - 1913).

Началото на хайдушкото движение се губи в дебрите на Средновековието, а първите му по-ярки прояви са във времето на османското завоевание в края на XIV и първите десетилетия на XV в. Хайдутите приемат за особена мисия закрилата на своите сънародници и единоверци от конкретно селище, район, по-голяма област, откъдето са родом войводата и неговите съратници. Често поводът за излизането с оръжие в ръка е лично отмъщение за сторена несправедливост и поругана чест от страна на омразната държава, местни бейове, турски разбойници и т.н. Един от най-ярките примери е историята от разказа „Козият рог" на Николай Хайтов, екра¬низирана в едноименния емблематичен филм на режисьора Методи Андонов (1972 г.).

Хайдутите са организирани в малки отряди (чети, дружини) начело с войвода, избиран от самите хайдути, подпомаган от байрактар (знаменосец). Действат през пролетта, лятото и ранната есен, обикновено от Гергьовден до Димитровден. През зимния сезон се укриват при свои близки и помагачи (ятаци), отиват в по-далечни места, понякога извън българските земи. Нерядко хайдутите „маскират” отсъствието си с участие в дюлгерски (строителни) „тайфи”, заминаващи в други краища, с гурбетчийство и търговия. Главните огнища на хайдушкото движение са планинските райони, но не липсват случаи и на действия на четите в полето, особено при наличието на огромните гори по българските земи през онази епоха.

През вековете се прославят десетки хайдушки предводители, мнозина от които се превръщат в герои на народни песни и предания. Хайдутите са подкрепяни от българското население, а в ня-кои случаи и от местните мюсюлмани. Нерядко те наказват не само представителите на осман-ската власт и конкретни насилници, но и сътрудничещи с тях български чорбаджии.”

- из предговора

***

СЪДЪРЖАНИЕ

„Излел е Делю хайдутин” (предговор)

Хайдутството и неговите корени в средновековна България

Бележити войводи (XV-XVIII в.)

Хайдушката традиция и българската национална революция

Хайдутите в българския фолклор

Библиография