Таен враг (повест)

„Посвещавам на всички антисталинисти, които познавам.”

- от авторката

***

Беше седнал до прозореца и зяпаше отегчено към отсамния и отсрещния бряг на реката. В сивата есенна привечер отсрещният бряг се виждаше все по-трудно. Скоро щеше да се свечери.

– Стьопа! - чу той гласа на баща си, груб въпреки галеното обръщение. Но и такъв си беше гласът на баща му, не че беше груб с него. – Стьопа, трябва да отидеш до магазина и да купиш две рибни консерви, каквито и да е. Една по-голяма и една по-малка! И кисели краставички, ако намериш.

– Добре, де! - откъсна се той от прозореца. – Ще отида! Те ще идват ли?

– Да – отвърна баща му.

Двамата фронтови приятели на баща му пристигаха през два-три дни. Баща му къташе за тях бутилка водка, като я криеше едва ли не в пазвата си, макар че Степан не беше правил никога опит да я вземе.

– Ох... – въздъхна високо майка му.

Бащата я изгледа ядосан, но нищо не каза. Щяха да идват Миша и Федя. И тримата приятели бяха инвалиди от войната. Федя най-малко. Той беше с изкривен врат от преминал повърхностно куршум. Миша – без дясна ръка, а баща му – без цял ляв крак. Бяха видели съвсем отблизо смъртта и ценяха всеки миг от живота. Патериците на баща му заемаха немалък кът от тяхната стая на комуналната квартира.

– Какво ще вечеряме, мамо? – попита синът.

– Какви ли? Супа, Стьопа! Супа шчи! – отвърна майка му.

Този път той въздъхна високо. Омръзнала му беше тази постна зелева супа. Тя е хубава, ако има в нея месо. Поне да имаше картофена супа, но бяха свършили картофите. А в магазина не доставяха всеки ден картофи.

– Не се оплаквай! - напомни майка му. – Поне имаш хляб. И то достатъчно. А помниш ли през войната? Помниш ли, а? – поклати тя глава.

Той добре помнеше войната и глада. И все пак не умряха. Беше тринадесетгодишен, когато войната започна и седемнадесетгодишен, когато свърши.

- из книгата