„Вие, които държите в този момент тази моя изповед, да знаете, че всичко в нея е истина. Истината за моя живот. Защо реших, че заслужава да бъде описан – не знам. Може би заради това, че за няма и 50 години преживях толкова много неща. Като в някакъв филм с постоянни обрати. Сюжетът се обръщаше надолу с главата: социалната драма се превръщаше в мелодрама, за малко влизах в някакво криминале, което пък се превръщаше в романтичен филм… Добрите ставаха лоши и обратното.

Сигурно не всичко, което преживях, е пример за подражание. Не ме съдете.

Когато започнах да мисля дали да опиша преживяното, изпитах страх, че мога да се проваля. Много работи съм опитвала, но да пиша книга – никога. Тогава съдбата ме срещна с Евгений Тодоров, който имаше опит в писането. Общи приятели ме уверяваха, че той е човекът, когото търся.

Евгений отначало не се впечатли от идеята да работим заедно, но когато започнах да му разказвам живота си, се запали.

„Че то става за турски сериал, Юлия!“ беше коментарът му.

И така аз с моя разказ за съвременната Пепеляшка и той със своя опит на писател избрахме най-важното от преживяното. Но ако приказните истории по принцип свършват при срещата с Принца – тук разказваме какво има и след това…”

- от авторката

***

„Живеех сама, на общежитие, нямах приятели, нямах пари и бях гладна.

Имах някакви стотинки, които щяха да ми стигнат за автобуса от Мадан до квартал „Бориева", където работеше майка ми.

Тя щеше да ме нахрани. Отидох, нахраних се, но нямах пари за връщане. Започнах да чупя пръсти, майка ми се сети да ме попита как ще се върна и ми даде два лева.

Следващата седмица пак закъсах, пак отидох да ме нахрани майка. И пак взех два лева.

Третия път - същото. Но когато майка ме попита пак имам ли пари, гордо отговорих, че имам. А нямах една стотинка.

И тръгнах пеша. Девет километра.

Девет километра премислях живота си...

Баща ми беше алкохолик и редовно намираше повод да ни пребива от бой по азбучен ред - мен, брат ми и майка ми!

Омъжих се на 16 години, за да избягам от насилието, но се оказа, че мъжът ми бие още по-лошо.

Имах дъщеря, която не ми даваха да видя. Гонеха ме с камъни.

Бях мислила да скоча от моста в Мадан, но се страхувах, че само ще осакатея и майка ми ще трябва да се грижи за мен след това... И се разплаках.

Беше прекрасен слънчев летен ден, пороят от сълзи не засъхваше под ярките слънчев лъчи, а някъде от дълбините на мрачната ми душа изплуваха нови и нови епизоди от нещастния ми живот!

А бях само на 20 години!

Изведнъж някаква сила ме накара да се усмихна - през сълзи.

Поех си въздух, избърсах сълзите горчиви, погледнах слънцето и се заклех да се справя с тоя скапан живот сама! Иначе какъв е смисълът да живея?

Така реших и така заживях - до ден днешен. Тази книга е поглед назад във времето с добри и лоши спомени, безброй решения - ту верни, ту прибързани! Моята равносметка, моята изповед и моите съвети.”

- из книгата