Когато нямаше никого

„Скъпи читателю, отново се срещаме - този път в топлата прегръдка па необятен, многоцветен словесен свят, в който ще се осмеля да те доближа до това, което ще нарека падение отвисоко, запратило ме за даден период от време към непристъпните пространства на личното ми дъно. Там не цъфтяха красиви и благоуханни цветя. Беше студено, самотно и мрачно. Мисля си какво ли е страшната тъмнина да носи корона на главата си и да царува триумфално в разпадащ се с гръм и трясък обречен свят на неродени светулки. Заедно с това възнамерявам да не се отклонявам от основната си житейска идея - да не спирам да раздавам благодатно сияние около себе си с делата, които извършвам, без да търся или да искам нещо в замяна. Когато пея, се смея, а когато давам, се чувствам истински щастлив.

„Когато нямаше никого” е чувствително, интимно откровение за падението ми към низините на изпепеляващо ме емоционално страдание, в които да осъзная кой съм, какво искам да постигна в живота, както и как да го постигна, бе от съществено значение за това да се изправя и да продължа по пътя си напред. Когато се счупих на хиляди миниатюрни парчета, целият свят ме болеше адски много и не вярвах, че някога ще успея да ги сглобя. Повлиян от упояващото страдание, си въобразих, че никога няма да намеря изход, смисъл, искра и пътека. Бях сам - със себе си. Страхувах се. Заради падането болеше, но именно то беше онова безценно напомняне, че тъмнината никога няма да бъде вечна, болката е само път към самите нас, а когато няма никого, винаги имаме себе си.”

- от автора