С поглед назад

„Датата е 9 или 10 септември 1944 година. Аз съм на шест години без два дни. Все едно, че гледам отстрани. Седнал съм в шанеца край шосето горе срещу трудовашката фурна и наблюдавам движението. Движение кажи-речи няма. Държа една тояжка, която съм цепнал отгоре и съм защипал малък български трикольор. Трикольора съм си го нарисувал с водни боички. И така, чакам кога откъм село Дълбок дол ще се появят първите съветски войници. В този момент същото правят стотици хора в България, където се очакват да минат военните колони на освободителите.

Така ни казваха тогава, че съветската войска идва да ни освободи от германците. Цял свят знаеше, че в тази война ние сме съюзници с Германия и техните войски в България са съюзнически, а не окупационни, освен това вече бяха напуснали страната. Но руснаците идваха да ни освободят оттях. А как така ще ни освобождават, след като два дни преди това ни бяха обявили война. СССР обяви война на народа, когото твърдеше, че идва да освобождава! Установил съм вече в късна възраст, че колкото по-абсурдна е една лъжа, толкова повече ѝ се вярва. И всички ние вярвахме. Гледахме и не виждахме. Срещал съм го някъде в Библията: „Ще гледаш и няма да виждаш, ще слушаш и няма да чуваш!”. Със своята агентура в България Съветският съюз си беше уредил, въпреки обявената война, нашата армия да остане затворена в казармите. Каза ми го генерал Маринов при едно интервю с него през 1969 година. При навлизането на съветските войски през Дунава той е издал тази заповед до гарнизоните като военен министър и е чакал превратаджиите в кабинета си.

Тъй като споменах по-горе за съветска агентура, опитайте се сега да познаете чий агент е бил и самият наш министър на войната.”

- из книгата

***

Книгата представлява второ, допълнено издание.