Човек и идентичност в ново време

Второ, допълнено издание на изследването на Симеон А. Симеонов

„Разомагьосването", което настъпва в Европа с постепенното изтласкване на църковната институция от водещата роля през късното Средновековие, дава ход на рационализма, родил не след дълго и идентичностите като ключов модел на новия, модерен прагматизъм. Макс Вебер постулира появата на рационалистическия дух чрез освобождаването на човека от суеверията и предразсъдъците, от остарелите стереотипи и шаблони на мисленото. С времето обаче изместването на акцентите в ценностната система поставя на предно място материалната изгода и стремежа към печалба.

Така „краят" се разминава категорично с „началото". Установяването на модерната идентичност във всичките и аспекти и проявления на ново, активно начало у човека в Ново време, тръгва от самата ренесансова идея за човека, неговото обръщане към самия себе си, самоопознаване и самоусъвършенстване. Да приведем един обобщаващ цитат: „Формирането на идеята за човека във философията на Ренесанса може да се определи в три ключови момента - в хуманността, образованието и науката. Хуманността като цел и същност на човека се намира в образованието, което в своята максимална конкретика е наука. Целта на науката в този случай е постигането на хуманност - в същото време максимална хуманност е възможна само по пътя на науката като образование. През Ренесанса науката (в широк смисъл, като трансформация-преобразуване на цялото заобикалящо битие-същество) се разглежда като същност на човека и елементите на неговия живот и в същото време става доминираща в обществото. Следователно патосът на новата европейска наука като чисто знание идва от ренесансовия хуманизъм - науката дължи своето възникване не само и не толкова на необходимостта от натрупване на чисто технически знания. Напротив, самата потребност произтича от необходимостта човекът да опознае своята идеална природа, изразена в понятието човечност. Ето защо новата европейска концепция за наука първоначално има за съдържание човека-в-човечеството (хуманността); продуктивното развитие на науката е невъзможно без философията за човека и неговото интелектуално и морално възпитание". Край на цитата.

Ренесансовата идея за науката като същност на човека основополага и идентичността, събрала в себе си цял куп нови мотиви за човешка активност - същата тази нова, модерна активност, която, бидейки изначално насочена към самоопознаване, самоопределяне и съзнателен растеж в самото разбиране за човечността (хуманността) у човека, води до „трансформация-преобразуване на цялото заобикалящо битие-същество". С други думи, обърнатото с изследователски, ренесансов импулс към себе си човешко същество и така - трансформирайки се, - само отключило поредица от активни платформи на осъзната, творческа идентичност, „заразява" с идентичност и заобикалящия го свят; чрез битието си превръща своя свят в „същество", идентично на себе си.

И какъв е резултатът? Историческите фази в след-ренесансовото развитие на евро-атлантическия, „западен" свят (Реформация, Контрареформация, Просвещение, Индустриален капитализъм и, в последна сметка, Империализъм като сетна фаза на търговско-производствената Глобализация под доминацията на евро-атлантическите ценности) бележат пътя на утвърждаване на „западната" идентичност. Бележат го, но не иначе, а като път на постепенно ерозиране на човешката идентичност в нейната изначална, чиста, ренесансова, научно-ориентирана потребност - потребност, произтекла, както сочи и цитатът по-горе, от „необходимостта човек да опознае своята идеална природа, изразена в понятието човечност". Ерозия, видима най-ясно в понятието Belle Epoque (от фр. - хубавото време, прекрасната епоха), дадено като характеристика за десетилетията, предшестващи и, съвсем очевидно, „родили от себе си" първото масово човешко самоизтребление - Голямата война (1914-1918 г.). А е известно, че след „първото" идва „второ", още по-масово (1939-1945). Въпросът е в това, че тенденцията и към „трето" остава открита..."

- из предговора

***

СЪДЪРЖАНИЕ

Увод

Първа глава: Идентичностите

1.Балканците или идентичността на модерните обречени

2.Паралели на Просвещението: "История славянобългарска" на Паисий Хилендарски срещу "Здравият разум" на Томас Пейн

Втора глава: Революциите

1.Английският XVII век: пуританите и духът на абсолютизма

2.Великата Френска, Великата Октомврийска, или революцията като начин на употреба

3.Европа след Виенския конгрес: революциите на легитимизма

Трета глава: Политиките

1.Един български проект за Македония от 1907 г.

2.Съюзът на тримата императори в концепцията на Италия за европейска политика (1875-1878)

3.Съюзът „за" и „против": Италия в Тройния съюз

4.САЩ, 1865: Робството е мъртво! Да живее робството! (още за отношението "господар - роб" в модерната култура на Запада)

Четвърта глава: Кризите

1.Голямата война или как господин Нобел взриви господин Ван Гог (историко-културологичен поглед по Ницше)

2.Постмодерният човек в идеите на Джорджо Агамбен и Александър Солженицин

Пета глава: Решенията

1.Човекът в култа към Слънцето

2.Исихазмът като "ключ" към Ренесанса

3.Войната на Кант за нова просвета

4.Човекът срещу институциите или кой е Дейвид Купър