Нос "Павликени". Разкази

„Носът е украшението на човешкото лице, който предизвиква възхищение, понякога присмех и дори възбуда при нософилите. Той стърчи, души и има привилегията първи да се пъха навсякъде. Българите може би единствени в света, а ние действително сме си уникати, наричаме най-издаденият, най-характерният земноскален завършек на сушата във водните пространства с образното определение нос. Англичаните и испанците очевидно не гледат носовете си, та използват прозаичните географски термини „кап", „кейп", „пойнт", „мис" и „кабо". На нашето си вече бетонирано черноморско крайбрежие имаме носове с красиви имена като Калиакра, Агалина, Емине, а по широкия свят кой не е чувал за страховития кейп Хорн, добрият само с името си кап Добра Надежда и кабо Трафалгар. Свят широк и по него колкото щеш капове, пойнтове и мисове, но само един носи звучното име нос Павликени. Не може да е вярно ще заключи дълбокомислено нашенецът, но без майтап в ледена Антарктида една павликенска скална грамада посреща гордо разбиващите се в нея вълни на Южния океан. Ако някои се съмнява, може веднага да провери в Уикипедия или на последната географска карта на Южношетландските острови. Павликени вече не е малък град и преди всичко железопътна гара в югоизточния край на Европа. Той прескочи континенти и океани, за да се озове като нос в най-далечния континент на Земята. Там, където нашият доскоро смятан за селски народ, вече петнадесет години поддържа антарктическа база и неговите полярници живеят и работят като равни с англичани, португалци, французи и испанци. Когато са завладя Новия свят, малцината българи добрали се до Божи гроб с гордост са се наричали хаджии. Пътища по света много и по тези пътища българите са все повече и повече. На носовете свършват или мислейки по-оптимистично, започват пътищата. Така и пътищата в разказите на Димитър Томов достигнаха чак до нос Павликени, защото заслугата да носи това име е негова. Книгите му в библиотеката на Българската полярна база „Св. Климент Охридски" са вече с поизтрити и поизмач-кани от четене страници. Затворени с денонощия от свирепите бури в малката ни антарктическа къщурка Митко Томовите друмища ни пренасят при жепейци и катунари, в летните жеги прихлупили зелената свежест на гушлива предбалканска махала или към кюфтето на писателя. Пътят на Митко Томов започна от гара Павликени, премина през аудиториите на Софийския университет, разбунения младежки кошер на университетския вестник, университетското издателство и печатница, няколко книги и престижни награди, като полетът на неговото слово достигна до приказната ледена красавица Антарктида.”

- проф. Христо Пимпирев

***

Ново, допълнено издание