Във всеоръжие

„Приключена през 1961 г., когато излиза последният й том, трилогията „Меч за воинска доблест" успешно слага точка зад една голяма писателска амбиция: амбицията на Ивлин Уо да опише в роман, чрез фабула, напомняща донякъде собствените му фронтови преживявания и собственото му емоционално развитие, поведението на съвременниците си — все хора, преживели кризата на европейската цивилизация, която кулминира във Втората световна война. Но трилогията не е посветена на войната. Вярно, литературната критика й поставя „военен етикет”. Кристофър Сайкс, биограф на Уо, справедливо отбелязва, че особено в първия том, „Във всеоръжие", който читателят днес държи в ръце, картината на казармения живот може да се мери по сила на изображението с книгите на Киплинг и че Уо е сред малцината писатели, отразили сполучливо британското участие във Втората световна война. Заглавието на трилогията е специално подбрано да напомни жеста, с който Великобритания отдава дължимото на доблестните защитници на Сталинград: воинския меч, подарен им от британския крал. Немаловажен за цялостната концепция на трилогията е фактът, че Уо е обзет от неудържима ненавист към фашизма, към ницизма и сам, като главния си герой Гай Краучбик, съзнателно и доброволно се сражава срещу опита да се унищожи привичната му толерантна. макар и изостанала от времето си, европейска политика и културна ситуация.

И въпреки това не войната е тема ни произведението. Гай Краучбик преминава през криза на доверие към самия себе си и към ценностите, поддържали предвоенното му съществуване (между другото дори само поради това трилогията логично доразработва темата, зачекната още в „Унизените наши тела", но намира успокоение не във военната машина, както би се сторило на някой повърхностен читател, а в осмислянето на дотогава ленивото си съществувание чрез целенасочено противопоставяне на международно насилие. В този смисъл трилогията е произведение антивоенно, макар да няма директната разобличителност примерно на Ремарковите романи.

Покрай това си немаловажно качество, покрай това си достойнство всъщност трилогията има и друго, съществено за оценката на цялостното творчество на Уо. Тя завършва обичаната, предпочитаната, многократно разработваната от писателя тема за самотника, който е обречен, защото е различен от останалите. Дали гибелта му ще е физическа — като на Сидрик

Лайн от „Развейте още знамена", морална - като на Тони Ласт от „Шепа прах“; дали ще бъде третирана като интелектуална трагедия — като унищожението на Адам от „Унизените наши тела“, или като специфично английско схващане на абсурда — като смъртта на Пол Дребнариба в „Упадък и падение" — темата си остава. И ако Гай Краучбик не само не загива, но и за разлика от предшествениците си — цяла галерия от несретници, ласкани и измамени от Съдбата („Тази коварна дама", обелязва Пол Дребнариба), постига някакъв житейски уют, това говори не за промяна в авторовото виждане за участта на изключението, а по-скоро за остаряването на Уо и за желанието му най-сетне да се примири с живота, с който дотогава е воювал по собствен начин.“

- из предговора

***

Антикварна книга в един екземпляр.