Диагноза: Агонизиращо общество

От жестокото убийство, извършено от юноши и девойки, ридаещия съдия и фразата „после яли дюнери“, през социалната хистерия, до фашизираните групи, комунистическите паметници и дивата простотия на властта

Има престъпления, които не просто стряскат, а раздират завесата на българската реалност.

Как се стига дотам непълнолетни убийци хладнокръвно да си купят дюнери веднага след като са отнели живот?

Тази книга не е просто хроника на абсурда. В нея авторът Петър Иванов прави безпощадна дисекция на една държава в състояние на будна кома. През психоаналитичния портрет на разплакания съдия Минев, през шокиращата анатомия на юношеската жестокост и обществения уплах от пловдивското убийство той сглобява пъзела на нашето колективно падение.

Защо властта у нас стана синоним на примитивна простотия? Защо политиците ни спорят за виновността на комунистическите паметници, докато живите хора в страната биват разкъсвани от беззаконие?

В тази книга е поставена диагнозата на една действителност, с която - твърди авторът - отказва да свикне. И - добавя той - В нея няма спестени истини и политическа коректност. Пише за тези, които все още имат сетива да изпитват гняв, и за онези, които отказват да свикнат с абсурда.

Време е за истинската диагноза.

Защото следващият етап е смърт.