Пропагандата в тоталитарната система винаги е била един от основните атрибути на властта, обслужваща я с най-голяма "преданост". Тя създава политическите митовете, поддържа ги и ги разпространява, следи за тяхното "приемане" и "правилното" им тълкуване. Отклонение от наложените от нея правила означава предателство и

съответно подлежи на наказание.

Властта се нуждае от културата и изкуството, които да доизгладят грубо наложените идеологически догми, да им придадат "нов" облик. Затова пропагандата ги завладява, подчинява и контролира. Дава им се едно единствено право - правото да служат вярно в името на изпълнението на нейните цели. При общите белези на тоталитарните режими, установени във фашистка Италия, националсоциалистическа Германия и болшевишка Русия, създавайки и почти еднотипна пропагандна машина, режимът в Италия оставя най-много следи от "либерално-конституционно общество" и това се отразява и в изкуството. Тези режими формират идентични художествени концепции, но Мусолини е единственият от четиримата тоталитарни диктатори, възползвал се от модернизма и не предприел с типичната за останалите трима войнственост, стъпки за неговото ликвидиране. В монографията представените примери се основават на болшевишката, фашистката и националсоциалистическата пропаганда и култура, които разглеждани медно, са неравностойно представени. Причините за това се основават на факта, че фашисткият режим е в "най-малка" степен тоталитарен, нацисткият - съществува от 1933 до 1945, а болшевишкият, върху който е съсредоточено Онишнието, е най-продължителен, в най-висша степен всеобхватен, жесток, уродлив и страшен.

Тоталитарното изкуство като елемент от общата схема на тоталитарната държава, на което доскоро се гледаше като на "чужд елемент, недостоен да бъде предмет на изследване", трябва да бъде преразгледано и преоценено, да бъде погледнато през призмата на настъпващото трето хилядолетие и да заеме полагащото му се място в историята, защото политическата митология може да бъде разрушена само чрез нейното дълбоко познаване.