Митът Париж • Щрихи към интелектуалната биография на едно (и повече) български поколения

Замисълът за тази книга ме преследва от години. Повече от десетилетие трупах по нея бележки и идеи. При сравнително редовните ми напоследък, макар кратки престои в самия град, подробно изпълвам тетрадки с нещо като свои дневникови записки. Наред с впечатления и хрумвания, подхранващи избраната тема, ме занимават и разнообразни срещи с хора или книги, които също в определен момент, макар и съвсем косвено могат да я осветлят. А и се появяват -особено през последните две-три години - факти и аргументи за онова, което може да се окаже нейно най-неочаквано историческо продължение: настроения, свързани и с антимита Париж. Те достигат до мене главно чрез думи или реакции на по-младите: тези от поколението на моя син или на поредните ми студенти (последните от тях са вече без ясни и собствени спомени отпреди 1989 г.). О, колко щастливи са все пак всички те, си мисля с бликаща радост тогава. Та те въобще не познават изгарящото влечение към света, което не един път ни е изпепелявало пред непреклонно затворените за нас врати към него. За тях естествено пребиваването във френската или която и да е друга европейска столица съвсем не може да бъде онова тонизиращо изживяване, каквото е било или продължава донякъде да бъде за моето поколение. От друга страна обаче - пак те, най-малко искат да бъдат вече скромни и търпеливи спрямо определени реалности: същите, при които ставаш гражданин на планетата само когато по точните думи на Ралф Дарендорф си притежател на точно определен вид паспорт. Затова и изискванията им към Запада, включително към собствените им права като пълноценни граждани на света, са за мен най-добрата гаранция, че нашето общество се е придвижило към нещо по-добро.