Политическа мисъл в ранносредновековна България (средата на IX – края на X век)

Когато разсъждаваме върху характера и съдържанието на средновековната политическа мисъл, ние често сме склонни да изпаднем в крайност и да съзрем в нея било красивото съвършенство на едни дълбоко религиозни в същността си политически идеали, било баналността на една религиозно обагрена, ала лишена от оригиналност и рационално съдържание политическа реторика. Не бива обаче да забравяме, че политическите идеи, възгледите за властта, отразени в официален държавен документ, църковна проповед или литературно произведение едновременно отразяват и формират определени устойчиви страни на общественото съзнание и човешкия мироглед. Уместно е да припомним мисълта на М. Чернявски, че идеите не определят "материалните условия и действителността; ала веднъж породени от тези условия, идеите имат собствена логика и живот и налагат свой отпечатък върху действителността" [Chernyavsky 1959, 475].

Един конкретен пример нагледно показва удивителната симетричност в мисленето и поведението на някои средновековни владетели, които споделят една и съща теоретична концепция за обхвата и отговорностите на упражняваната от тях власт. Става дума за първия цар на българите Симеон I (893-927) и първия руски цар Иван IV Грозни (1533-1584) - двама монарси, които се смятат за избрани от Бога и отговорни единствено пред него за своите дела. Съчетали идеите за неограничената монархическа власт и съвършеното си благочестие в една фундаментална концепция за богоподобието на царя, те не се колебаят да демонстрират категорично, дори грубо своето превъзходство над Църквата и нейните служители.