Византия – Италия аспекти на културните взаимодействия през XIV-XV век

Историята на късна Византия, която се характеризира с политически и икономически упадък и необичаен културен разцвет, представлява особен интерес за историческата наука. През ХIV-ХV век могат да се проследят редица общи процеси в културното развитие на европейския Изток и европейския Запад. Въпросът за контактите между тези два близки културни ареала е обект на множество изследвания. Темата на настоящия труд представя византийската култура в период, когато тя е изчерпала своята творческа мощ на територията на империята, за да потърси нова Родина в Западна Европа. Каква по-подходяща Родина би могло да има в този момент от Италия!? Това е времето, в което тя преживява стремителен културен подем, нейните интелектуалци, жадни за знания, са склонни да възприемат всичко ново от чуждата култура.

Византийските интелектуалци, които отиват в Италия, с цялата им дейност са възприемани като носители на гръцката култура, разбирана като единно цяло от Античността до края на Византия. В изследването се разглежда първоначалният етап на проникване на гръцкия език и елитната култура на Византия в ренесансовата култура.

Понятието КУЛТУРА е широко, с различни аспекти, но тук се проследява само един от тях - интелектуалната, духовната култура, в съгласие с мнението на Ж. Льо Гоф за интелектуалеца на Средновековието преди всичко като преподавател. В този смисъл са разгледани и византийските интелектуалци, които пренасят знанията от Византия, съхранила античните културни достижения, към ренесансова Италия, т. е. в основните центрове на гръцка образованост - Флоренция, Венеция, Рим. Не са обект на изследване взаимодействията в изобразителното изкуство, архитектурата, приложните изкуства и т. н., които се възприемат през Средновековието не като творческа, а като занаятчийска дейност, те не се мислят като интелектуален труд.

С термина ДУХОВНА КУЛТУРА в настоящото изследване се определя дейността на византийските интелектуалци в следните основни направления - превод, преподаване, събиране и съхраняване на ръкописи, лично творчество, както и цялата им останала дейност в неразривно свързаните й елементи (политически, дипломатически, полемически), формиращи онова културно единство, което се нарича "Европейски хуманизъм".