Франи и Зуи

ВЪПРЕКИ яркото слънце времето в неделната сутрин беше такова, че пак трябваше да се обличат палта - не можеше да се ходи по сако, както беше през цялата седмица и както всички се надяваха да се задържи за големия уикенд, уикенда на мача с Йейл. От двайсет и няколкото младежи, очакващи на гарата своите момичета да пристигнат с влака в десет и петдесет и две, отвън, на студения открит перон, чакаха не повече от шест-седем души. Останалите, гологлави, пушеха на малки групички - двойки, тройки, четворки - в отоплената чакалня и разговаряха помежду си с такъв нетърпящ възражение академично-догматичен тон, като че всеки от тях на свой ред изясняваше веднъж завинаги някакъв извънредно спорен въпрос, който останалият, извънуниверситетски свят бе обърквал и заплитал, умишлено или не, векове наред.

Лейн Коутъл, облечен в шлифер "Бърбъри" явно с вълнена подплата, беше едно от онези шест-седем момчета вън, на открития перон. Или по-скоро, хем беше с тях, хем не беше. От десетина и повече минути той нарочно се беше отдръпнал по-далече, за да не го заговарят, и стоеше облегнат на сергията с безплатни четива на дружество "Християнска наука", пъхнал ръцете си в джобовете на палтото, защото нямаше ръкавици. Беше с червеникаво-кафяв кашмирен шал, който се бе измъкнал от яката и почти не го пазеше от студа. Изведнъж Лейн разсеяно извади дясната си ръка от джоба на палтото и понечи да оправи шала, но докато посягаше, размисли и бръкна под шлифера. Извади от вътрешния джоб на сакото си едно писмо и веднага го зачете с полуотворена уста.

Писмото бе написано - напечатано на машина - на бледосиня хартия. Изглеждаше измачкано и овехтяло, сякаш вече няколко пъти бе вадено от плика и препрочитано.