Проза

С новото издание "Проза" на Петя Дубарова на българския читател се предоставя един от най-интересните и запленяващи "биографични сюжети" в голямата ни литература.

Казвам "биографичен сюжет", защото какво друго, ако не стихийното изтичане на живота е това, което блика от всеки написан ред! С уникалната си поетика и катартична изповедност Петя Дубарова не просто изговаря живота си, а го преживява в и чрез творчеството. И това нейно "преживяно" увлича така безрезервно, заразява дори, до степен, в която читателят неусетно е въвлечен в една от най-необяснимите колективни практики - "мистичното съпреживяване".

В прозата на Петя Дубарова ще открием търсенията, които вълнуват всеки в пътуването му към себе си. Достъпна с езика си, грабваща с психологическата дълбочина на преживяването, обсебваща с плътността на чувството, тази проза е като (простете баналното сравнение) театър, в който всеки може да се преоткрие в главната роля, без да загуби собствената си идентичност.

Решението на съставителите да поднесат четивото на раздели художествена проза, писма, дневници е по-скоро формално. Едва ли от читателския усет ще убегне символичната връзка между детския възторг от малките неща, от едно "ново яке" например — "Пък ужасно топли. Когато съм с него, завирам. Дебело е. Ах, милото ми сладко якенце! Колко ми е миличко!" (Из "Дневник", с. 130) — и ужаса от "смъртта" на едно палто, което "помни как жени с изпотени лица го въртяха в казан с черна боя... Тогава неговото благородно сърце се сви от болка, замря... След това си спомням само как потрепера за миг и потъна. ...Понякога, когато е студено, аз се гуша в него и моля го поне малко да ме стопли. Но то, остаряло изведнъж:, не ме разбира вече. Тогава ми става много тъжно. Аз милвам неговите мъртви ръкави и сълзите ми потъват в изстиналата му тъкан. Аз ли съм виновна?" ("Палтото", с. 29) Между радостта от "милото ми сладко якенце" и "епитафията" на "моето хубаво палто" стоят четири години. Но времето, в което са написани няма никакво значение. Жесток и тъжен е преходът: от екзалтирания порив на радостта към убийственото чувство за вина пред смъртта.

В тази непрекъсната наративна последователност не може да убегне и фактът, че разкази, писма и дневници са споени най-вече от мощния жест на противостоене на институциите (потискащи и ограбващи), жест, който с мистична сила разбива в дълбочина върховно наложените практики на репресивния апарат.

Прозата на Петя Дубарова (ще се уверите сами) е "проводник" на тоталната лична свобода. Малцина я постигат.

А на нас, земните жители, какво ни остава — да изпиваме с очите си вселените, за да се изпълни завещаното от Петя: "Обичам всички и с радост бих се пръснала на хиляди светли капчици, за да раздам своето синьо неуморно щастие на хората."

Елица Дубарова