Коприна

Това не е роман. Нито пък разказ. Това е една история. Започва с един мъж, който прекосява света, и завършва с едно езеро, което си стои там във ветровит ден. Мъжът се казва Ерве Жонкур. Езерото – не се знае.

Би могло да се каже, че е любовна история. Но ако беше само това, нямаше да си струва труда да се разказва. Намесват се и желания, и болки, които прекрасно знаеш какво са, но истинско име, за да ги назовеш, така и нямаш. Във всеки случай не е любов. (То е нещо стародавно. Когато нямаш име, за да назовеш нещата, прибягваш до истории. Така става. От векове.)

Всяка история има своя музика. Музиката на тази е бяла. Важно е да се каже, защото бялата музика е странна, понякога те обърква: свири се piano и се танцува adagio. Когато я свирят добре, сякаш слушаш да свири тишината, а онези, които я танцуват божествено, ги гледаш и ти се струват неподвижни. Дяволски трудно нещо е това бялата музика.

Няма много какво друго да се добави. Може би е добре да се поясни, че се отнася за история от ХІХ век – просто колкото никой да не очаква самолети, перални и психоаналитици. Няма ги. Може би друг път.