Анаграмата

"Анаграмата" на Джон Дън, превод на Кристин Димитрова, е професионална изработка от оформлението на обложката до превода и обяснителните бележки. Изд. "Обсидиан" е сред малкото, които имат куража да издават стихотворно "културно наследство" и това заглавие е сред най-сполучливите им. Дън е един от големите английски поети на ХVІІ век, а поезията, която пише, освен че се придържа твърдо към класическия стих, предлага допълнително усложнена задача за преводача с богатата си тъкан от сложни асоциации, образи, метафори, риторични обрати и иронии. Кристин Димитрова се е справила блестящо и книгата и с избрана поезия на Джон Дън е сред първите постижения на преводната ни традиция за периода. Цитирам от творбата, която дава име на цялата книга:

Ти Флавия вземи си за съпруга,

тя има туй, що има всяка друга:

очички малки, но пък едър нос,

и зъби - накити от абанос,

на тяло тежка, но по нрав пък - лека,

в косата твърда, но във ханша мека.

Тя има бузки - лен, коси - череши,

и девственост, ако ти сам дадеш и.

Тук всички признаци на красотата

са налице, но в смеска непозната.

Обзор на преводната поезия 2000-2003 г.

Владимир Трендафилов

ДЖОН ДЪН (1572-1631) е най-ярката фигура сред група английски поети, обединени от критиците под името "поети метафизици". Сред тях са Андрю Марвъл и Ейбрахам Каули, които пишат светска поезия, както и Джордж Хърбърт, Томас Воън и Ричард Крашоу, изкусени от религиозната тема. Всички те са пряко или непряко повлияни от Дън.

Реално погледнато, никой от тези поети не се занимава сериозно с метафизична философия. Как тогава се сдобиват с прозвището си? През 1693 г. в книгата си "Беседа за сатирата" поетът критик Джон Драйдън укорява Дън, че „парадира с метафизиката", за да помътва умовете на дамите с "ефектни философски разсъждения". Маститият критик д-р Самюъл Джонсън не остава по-назад и в книгата си "Животът на Каули" (1777) описва не особено ласкателно Дън и кръжеца около него като "писателско племе", което парадира с начетеността си, изявява склонност към пресилени сравнения и е лишено от чувства. "Племе" е малко неточно казано, понеже тъй наречените "метафизици" доста се различават един от друг. Общото все пак се долавя във вътрешната диалектика на произведенията им, в търсенето на новия поглед, на контраста, в обединяването на очевидно несходни понятия в обща метафора посредством акробатична псевдологическа връзка. В този смисъл терминът "метафизична поезия" е лишен от метафизично съдържание и зад него се крие единствено сходен поетичен стил и начин на организиране на мисълта.