Разположена на главен международен път, София още от късната античност (IV в.) имала всичките условия да е един цветущ и богат град. Така е било и през ХVI-ХVII в., когато тя е била оживен град, административно седалище на Румелийското бейлербейство, в който занаятите и търговията са процъвтявали (проф. д-р Анастас Иширков, Град София през XVII век, София, 1912). А един оживен град винаги предполага и будно енергично население.

През XVI в. Османската империя достигнала върха на своето могъщество. Тя се простирала на три континента. Европейските й владения стигали Австрия, почти до нейната столица Виена. Град София тогава, а и за векове напред, се намирал дълбоко в недрата на турските владения. Външно София правела впечатление на китен град, потънал в зеленина, прошарен от белите минарета на джамиите. Древните развалини се губели сред хаотично застроения от турците град. Монументалните сгради, построени от турците, като джамии, имарети, кервансараи, бани и ханове идели да подчертаят турското господство над града. Българското християнско население живеело в жалки съборетини от плет и кал и се свирало в малки, вкопани в земята църквички. Големите храмове света София и св. великомъченик Георги били отнети от християните и превърнати в джамии, други били разрушени, градските монастири били заграбени от турците за текета и медресета - мохамедански монастири и духовни училища (като монастира на мястото на Черната джамия, сега храм св. Седмочисленици). При все това, въпреки потиснатото и унизено положение българското християнско население на града показало завиден дух и жизненост.

Един от видните представители на християнското подвижничество в града е св. Пимен Софийски-Зографски.

След дългогодишно подвизаване на Света Гора Атонска, по повеление свише софиянецът св. Пимен се завърнал в родния си край и с голямо усърдие и ревност се потрудил за повдигане на християнския дух и самосъзнание на еднородния си български народ по време на тежкия гнет на турското робство не само в Софийско, но и в северните и северо-западните български земи. Бидейки изкусен иконописец, усъвършенствувал се в атонската иконописна школа, той се заел с възобновяването на стари и изграждането на нови храмове и монастири и с изписването им. До наши дни са останали стенописи, рисувани от неговата ръка, които свидетелствуват за голямото му иконописно изкуство. Сред монастирите и църквите, изписани от него, могат да се посочат: Черепишкия; Билинския, Брезнишко(1587 г.); Куриловския (1596 г.); Подгумерския; Сеславския; Елешнишкия;Долнобешовишкия; Илиенския; Трънския монастир св. Архангел Михаил; Планинишкия до Цариброд, сега в Сърбия (1606 г.); Суходолския, сега в източна Сърбия (1606 г.); църквата в с. Вуково, Дупнишко (1598 г.); старата църква в с. Балша и предположително втория слой от стенописите на църквата св. преподобномъченица Параскева Иконийска (св. Петка Самарджийска) в София. Иконата на св. Иоан Кръстител от Сеславския монастир, сега намираща се в Църковно-историческия музей в София, се приписва на св. Пимен Зографски (Димитър Зографски, Света Гора - Зограф в миналото и днес, София, 1943 г., с. 146). През 1618 г., малко преди смъртта си, е рисувал в Зографския монастир.