Голямото завещание

В своите "Френски тетрадки" големият познавач и ценител на френската литература и култура Иля Еренбург е поместил есеистична статия за Франсоа Вийон, която се нарежда сред най-вдъхновените интерпретации на личността и творчеството на гениалния несретник. Още в началото сьветският писател назовава Вийон "най-френския и най-еретичния от всички поети на Франция". Откъснато от контекста на есето, това твърдение може да звучи малко произволно, но възприето в по-широк план, като една обобщителна метафора за родоначалника на френските "прокълнати поети", то се оказва натоварено с дълбок смисъл.

Повече от половин хилядолетие ни дели от рождената дата на Франсоа Вийон. Повече от половин хилядолетие е изминало и от годината, когато за последен път се чува нещо за обесника и нехранимайкото, който е по-чест гост на кралските затвори, отколкото на княжеските дворци. Краткото време между рождението на поета (1431) и годината, през която следите му се губят завинаги (1463), редица учени са склонни да идентифицират с началото на френския Предренесанс, защото именно тогава, около средата на XV в., френската поезия скъсва завинаги с пъпната връв, свързваща я с литургическите песнопения, и става литература в етимологическия смисъл на думата.

Според някои изследователи херцог Шарл д Орлеан е последният поет на френското средновековие, а Франеоа Вийон - първият поет на новите времена.

Майко на небето и земята,

в твойта власт е пъклената кал,

имай милост и към мен,

горката -

отреди ми милосърден дял,

по - далеч от мъки и печал.

Щедростта ти, наша майко, зная,

даже грешница отвежда в рая

(колкото това да ми личи!).

Аз със думите не си играя –

с тази вяра ще склопя очи.