„Неочаквана" и „непривична", дори „преобръщаща представите ни" са само някои от определенията, които характеризират книгата на Филип Димитров „Светлина на човеци". Тя като че ли иска да ни каже: „Вярвам, защото наистина е за вярване", а това вече е шокиращо. Който иска да открие в нея скандал, сигурно ще успее.

„Светлина на човеци" не е само роман, нито трактат или проповед. И вярващият, както и невярващият, има какво да намери в тази книга. Но може би най-голямо значение ще има тя за онези, които се питат: „Аз вярвам ли или не? И в какво?"

Дълбоко различна и по структура, и по стилистика от всичко, писано досега от Филип Димитров, тя разкрива всички страни от многоизмерната личност на автора - психолог, историк, изследовател на религията, но също юрист, политик, човек, който познава и насладата, и мъката на това да имаш последователи.

Новият роман на Филип Димитров "Светлина на човеци" е нетрадиционен за българското писане. Най-малкото с това, че е разказ за живота и смъртта на Иисус, малко в стил Казандзакис, ако трябва да избера някакъв паралел, който все пак ще казва нещо на българската публика. Той е нетрадиционен, защото отказва да се съобразява с източноправославната традиция, с което сякаш казва - вярата е една, евангелията ги има и всеки може да ги чете и тълкува според сърцето си, а не според някакви установени догми. И най-сетне, нетрадиционен е, защото като източници той безспорно ползва различни апокрифи, но по принцип е обърнат към английската и френската традиция, които от Средновековието насам оформят едно по-нетрадиционно мислене за Иисус, Св. Граал, апостолите и пр. С други думи, новият роман на Филип Димитров се обръща към една много по-широка публика и предлага писане, което не се бои да надскочи регионалното.

И така, "Светлина на човеци" е книга за богочовека Иисус и неговата различност. Защото - ако се позова на Левинас и разбирането му за другостта - то различността на Иисус е емблема за другостта, разбирана като радикално скъсване със своето, като ексцес, като оставане завинаги в не-своето. В този смисъл романът на Филип Димитров е и роман за трудната другост, той е разказ за всеки човек като друг, при това като радикално друг. И голямото му послание е повикът да се научим да срещаме другия без алергия, тоест - да се научим да понасяме различието му и също така - да се научим да понасяме себе си също без алергия, доколкото това ни е възможно. Защото последното не е по-малко трудно от първото, а различността на Иисус е и в неговата способност да обича и да прощава.

Говоря за "Светлина на човеци" като за роман, но жанрът на книгата съвсем не е толкова очевиден и лесно определим. Защото освен роман тя е и научно четиво, тя е вид опит за философски трактат, доколкото ерудитското говорене не отстъпва на повествователното и чисто фикционалното. Така че "Светлина на човеци" е своеобразна енциклопедия и като замисъл, и като направа. В нея си дават среща историята, традицията, посланията на миналото (някои от тях превърнали се в клишета на западната цивилизация) и настоящето, представяно от гледната точка на повествователя, който понякога натрапливо налага позициите на съвремието. Затова и може да се каже, че енциклопедичността се проектира дори в този сблъсък на минало и настояще, на знание и симулирано невежество, на чуждо и свое.

Споменах, че книгата на Филип Димитро е много добре направена - композицията играе с повторителността, началото и финалът са по особен начин символно натоварени и знакови, преплитат се множество сюжети, чието единство обаче се удържа, персонажите са прекрасно уплътнени и мотивирани чрез поведението си. Езикът на текста е максимално изчистен и опростен, в същото време се експериментира с най-различни стилове, съхранява се устната стилистика на говорене, през езика се играе с двойката минало-настояще. И не на последно място, специално внимание си струва да бъде отделено на раздела "Филиповите писма". Не просто защото книгата показва, че авторът перфектно владее епистоларната техника, но и защото тъкмо писмата ме връщат към един доста безпредметен спор в съвременното литературознание - могат или не могат жените писателки да предават "автентично" мъжките гласове и обратно - могат ли мъжете писатели да предават женските гласове. Като заставам на страната на авторки като Кръстева, които подчертават, че полът на автора е без значение, ще кажа, че писмата в този роман показват, че способността за превъплъщаване и за предаване на живия, автентичен глас не зависи от пола на писателя. Писмото на Мария от Магдала в "Светлина на човеци" великолепно онагледява казаното.

И накрая, не мога да подмина един въпрос, който няма как да не бъде зададен, тъй като освен писател Филип Димитров е и политик. А именно - не е ли своеобразно бягство този роман, бягство от политиката в религията, във вярата. Отговорът на този въпрос категорично е "не". Защото един внимателен прочит няма как да не види и политическото в този роман, сведено до разсъждения за драмата на лидерството, за отговорността и морала, за личната мисия и синхронизирането й с интересите на по-широк кръг хора... И за каузата на доброто, без която нищо няма смисъл.

Амелия Личева