Вървя към дъжда

ВЪРВЯ КЪМ ДЪЖДА

И все вървя на запад ­ към дъжда,

и все повече се заоблачава.

Защо е жива вечната вражда

между нощта и светлото начало?

В студени облаци пред мен

обречена потъва светлината.

И преполовил човешкия си ден

аз не вървя ­ летя към тъмнината

на дъжд, на студ... На моя път.

Ах, блян ли е, нагон или умора

това препускане към нашта смърт

или пък точно то ни прави хора?

И пак

вървя на запад ­ към дъжда,

и все повече се заоблачава.

И вече виждам тънката межда,

която може би е край... Или начало?

И спомен е зората на деня,

вълшебството на детството велико.

Сега пристрастно утрото ценя,

но вече властно вечерта ме вика.

... И чезнат най-щастливите сълзи,

и жертвите, и рисковете чезнат.

Дъждът, определен за мен, пълзи

и приближавам неговата бездна.

И в мен прониква тъмната ръжда,

която бавно ще ме заличава.

И все вървя на запад ­ към дъжда,

и все повече се заоблачава.

А там навярно вече бурята гърми,

изгарят дънери, градушка стене,

умират звяр и птица, и тръби

категоричната тръба за мене...

... Какво е опитът, животът, аз ­

познание, което значи болка.

Не плащаме ли за минутна страст

с години от живота си... Със колко?

И пак към изпитания вървим

така отчаяно, така епично,

макар да знаем, че ще изгорим

от тяхното докосване трагично.

Светкавица лицето ми бразди

и пада ­ птица ­ в тишина беззвездна.

Дъждът, определен за мен, пълзи

и приближавам тъмната му бездна.

Предчувствам го със цялата душа,

със ноздрите, със кожата си вече.

Събрал съм всички сили за дъжда,

защото виждам ­ той не е далече.

И наранен, и нараним вървя

към тоя дъжд, към м о я дъжд,

момчета.

Не ми е лесно пред стената на дъжда,

но знам, че някога ще разберете...

Повярвайте ми, недобре живях

и много ми е страшно днес ­ не крия

Но трябва да прекрача своя страх!