Медената гилотина

Авторът е роден през 1944 г. в троянското село Дълбок дол. Завършва философия в СУ “Климент Охридски”, а от 1978 до 1992 г. “работи като предател във вражески радиостанции в САЩ и Германия”. Завръща се в родината си по време на промените. “Медената гилотина” (или “Как благородната ‘Чева погълна мъжествените атрибути на скитащия рицар Дарм’Ед”) е третото заглавие, което писателят издава в България, след “Колажи” (2005) и “Блудна Родна” (2007).

"Медената гилотина" не е модерна книга. Това според мен е най-главното й качество на фона на днешната българска проза и есеистика. Защото младите ни автори черпят патос от един разпадащ се дискурс на посттоталитарната действителност, откъдето идва и натрошаването на самия разказ като такъв. Докато при Петър Доков светът все още е цял-целеничък. В известен смисъл неговата проза даже звучи някак старомодно - толкова класически и добронамерено се съотнася кът просветителската традиция на Волтер и Монтен. Книгата ни поучава за живота и света около нас, и то достатъчно ерудирано, аргументирано и сладкодумно. За да проникнеш, и то толкова безпрепятствено, в сложната проблематика на универсума, е необходим доста сложен и богат инструментариум. В него задължително влщат тънката наблюдателност и способност да се задават точните въпроси за важните неща. Добавям стабилна философска подготовка и умствена обиграност, както и свободен полет на мисълта към неочаквани посоки. Като бонус ще посоча играта с езика, с думите и смислите - неподозирана наслада за всеки изкушен от словото човек. Защото какво друго моЖе да Дарм` Ед освен възхитителния продукт "дар мед".

Разказите на Доков за "нещата от Живота", от пчелите до гилотината, са не просто изпълнени с проникновения и метафори, а нещо повече. Самият текст се "мисли" като метафора - сложен полифоничен образ, който не допуска до себе си лекомисления ум. Представям си как наивният читател се пита - какво чета аз? Не е разказ, не е и философски трактат, що за хибрид?

Писателят е използвал един познат от дълбока древност похват, използван и днес от писатели като Умберто Еко например.