Библиография на българската палеоантропология

Съвременното комплексно проучване на археологически обекти има за цел не само да разкрие материалната и духовната култура на предходните популации, но и да даде максимална представа за човека, създател на всички ценности, достигнали до нас през вековете. Това се реализира с помощта на палеоантропологията - науката за изкопаемите човешки костни останки. Палеоантропологическите изследвания изясняват както морфологичната и расовотипологичната характеристика на отделния индивид, така и сложните демографски и етногенетични процеси в различните популации. Същевременно проучването на изкопаемите човешки костни останки е източник на данни за древността, разпространението и начина на протичане на редица заболявания. Всичко това дава възможност да бъде направена цялостна биологична реконструкция на предшестващите поколения.

Палеоантропологичните проучвания в България започват още преди Освобождението. Първото изследване датира от 1873 г. Извършено е от И. Шайбер, който изучава пет български черепа. До края на XIX в. изследванията на остеологични материали от българските земи се извършват от чужденци. Основите на българската антропология поставят Ст. Ватев и Кр. Дрончилов през 20-те години на XX век. Системните проучвания на костен материал от археологически разкопки започват през 1955 г. със създаването на научно звено по антропология към Института по морфология на БАН. Първите публикации по палеоантропология са свързани с имената на проф. М. Балан и д-р П. Боев. Особено много нарасна броят на изследванията и публикациите по палеоантропология през последните 25 години, което е свързано с активното участие на антрополозите в теренните археологически проучвания.

Предложената библиография на българската палеоантропология обхваща материал за период от 125 години и е насочена към широк кръг специалисти -антрополози, археолози, демографи, етнографи, патолози, историци и медици.

Славчо Чолаков