Морето

Отидоха си, боговете, в деня на необикновения прилив. Цяла сутрин под млечното небе водите в залива прииждаха ли, прииждаха, издигаха се до нечувани височини, малките вълнички пролазваха по пресъхналия пясък, който от години не беше виждал никаква влага с изключение на дъжда или подливането само в самата основа на дюните. Ръждясалият корпус на товарен кораб, който беше заседнал в единия край на залива по-отдавна, отколкото някой от нас можеше да си спомни, вероятно си е помислил, че отново ще го пускат на вода, да плава. След онзи ден обаче аз никога повече нямаше да плувам. Морските птици скимтяха и кръжаха изнервени, поне така изглеждаше, при вида на онази огромна купа вода, издула се като пришка, оловно синя и със злокачествени отблясъци. Изглеждаха неестествено бели, тези птици, през онзи ден. Вълните отлагаха бордюр от мръсно жълта пяна по цялото протежение на прибоя. Нито едно платно не се мяркаше на хоризонта. Нямаше да плувам, не, никога повече. Ето, побиват ме тръпки от някого. От някого.

За превода на "Морето" Иглика Василева получи наградата "Кръстан Дянков" /2008г./