Париж и Елена – Охридската принцеса

Лъчезар Станчев (12/25. IX. 1908 - 13. III. 1992) е „поета на усмивката", изявен в 30-те години на XX-ти век, писател, преводач, журналист (основател на сп. „Славейче") и автор на литература за деца. Той е първият Лъчезар, кръстен по идея на баща си с това ново измислено име.

С „кристална чистота на стиха" Лъчезар Станчев, първи в своя век, вижда „пролет булеварда" и отхвърля господстващата представа за покварата на града, за да възвести любов и усмивка над градския „дзифт". „Наизуст знаехме неговите неща и всички се влияехме", спомнят си поетите от „звездната плеяда" на 40-те години . През 1930, едва 22-годишен, получава наградата на СБП за дебютната си стихосбирка „Безшумни дни", рецензирана от Петър Динеков.

Забележителна оценка за поезията на Лъчезар Станчев от колегите писатели е приемането му на първо място по брой гласове за член на СБП (председател Добри Немиров). Изборът е направен през 1937 г., с тайно гласуване измежду 48 кандидати: от Ран Босилек, Д.Б.Митов, Георги Цанев, Славчо Красински, Димитър Талев, Змей Горянин... до Христо Радевски, Чудомир, Георги Караславов...

Не се обвързва с литературен кръг и отказва на Владимир Василев да сътрудничи на сп. „Златорог". Цикълът му стихове „Париж под слънце" е награден от СБП на анонимен конкурс „Проф. Ив. Шишманов" през 1938 г.

Голямата годишна награда за поезия Лъчезар Станчев получава през 1939 г. за стихосбирката си ,3емя под слънце", коментирана от Йордан Бадев във з. "Зора". Поетът е представен в антологията на Петър Динеков „Българска лирика" през 1941 г.