Приказката в българската литература през ХІХ век

Опит върху емпирията на приказката

Приказката в българската литература открива невиждано в целостта си и не анализирано интертекстуално поле.

Срещата с богатия емпиричен материал от нейното литературно „едно време" — времето на Българското възраждане - носи усещането за истинско откривателстване само защото отвежда направо в сърцевината на социума, е който битува, а и защото се оказва сърцевина за динамиката на жанровите процеси на зараждащата се Нова българска литература. Препрочитането на материала в хронологически ред неочаквано предлага куп конкретни между текстови връзки: реплики между добре познати произведения на литературата ни и забравени клишета; откриване на „живия" първоизвор на добре запомнени актуални литературни клишета; „проиграни" гледни точки, от които се оттласкват немалко „оригинални" образци. Разграничаването на „клише" и „оригинал" през Възраждането е почти безпредметно, особено по отношение на приказката, но дори когато естетическите граници на „високо" и „ниско" вече са поставени, самият жанр ги размества непрекъснато, охотно захранвайки и двете нива с универсален материал.

Да разкажеш историята на приказката в българската литература означава да прочетеш паралелно поне три литературни истории: на образцовата литература за възрастни (канона) с нейните европейски влияния, на популярната (масовата) литература и на литературата за деца. Това е осъществима задача, но избраният емпиричен път на събирането и описването на литературния материал, осмислянето му и обратното му връщане в литературно обръщение във вид на литературно исторически концепции създава доста трудности, включително от композиционен характер.

Поради библиографската рядкост на материала (особено на приказките от Възраждането) се наложи последователното му представяне с вметнат коментар, а ш пречупването му през призмата на определени концепции Провокацията тук е да се реконструира един вид собствен национален исторически разказ на приказката. Оказа се, ч библиографското описание и коментарът трудно се съвместяват в органично изложение, особено в един начален опит за литературно историческо опознаване на приказката. Едва когато бъде изготвен цялостен указател на приказните сюжети в българската литература (настоящата книга може да се приеме за първа стъпка към реализирането на подобен мащабен проект), и след като изследването добави перспективата на XX век, ще бъде възможно и цялостното теоретично осмисляне на тази тема.

Светлана Стойчева, „Приказката в българската литература през ХІХ век”, изд. „Карина – Мариана Тодорова”, С., 2009

Авторката определя българската приказка като „невиждано в целостта си и неанализирано интертекстуално поле”. Текстът доказва неговото наличие – неслучайно е определен като „опит върху

емпирията на приказката”. Емпирията в тази книга е богата и непозната, а опитът да се осмисли и положи в координатна система – повече от сполучлив. Както се оказва, приказката и през ХІХ век вибрира – между

детското, поучителното, сензационното, фолклорното и историческото; от наивистичните подражания до стилизираната авторова притча. Достойнство на книгата е подробната й библиография, включваща всички

буквари, читанки и христоматии от Възраждането до 20-те години на ХІХ век.