Епопея на незабравимите

ПРЕДТЕЧА

Без памет ли човек се ражда

или пък Господ тайно вгражда

в сърцето българско искрата,

която пали ни душата,

когато с поглед възхитен

в един вълшебен летен ден

зареем поглед в небесата,

лъчисто сини от позлата?!

Под тях поля и равнини,

поточе чисто ромоли,

синее морна в далечината,

морето сякаш е заспало,

кота вълшебно огледало...

Щурецът ли свири сред житата

или пък славей във гората-

сърце замира затаено,

ръка отпуска уморено

и в този миг благословен

съзнаваш, че си тук роден!

А щом нощта над теб се спуща,

сънуваш родната си къща,

и тиха болка във сърцето

е само ехото, което

на спомените ти отвръща...

В дълбока нощ от пещерата

изкача змеят със момата

и ти сънуваш битки-страшни,

а мечът ти кънти юнашки.

Къде е тайнството, което

надежда дава на сърцето,

където и да се намира,

че само тук ще има мира?!

Замисляме ли се обаче

защо сме тук, на таз земя?

защо са тези имена,

защо са тези писмена,

отде ли са дошли словата,

които носят топлината,

с които майка ни дари,

та паметта ни да гори...

Защото тук ще сме догдето

на памет силно е сърцето

и помним свети имена

на храбри български чеда,

завет на светли умове,

за да вървим напред добре!

Да помним миговете славни,

да помним златни стихове,

да помним робското теглило,

разбунените ни мъже!

Да помним миналите битки,

да помним мъдрите слова,

да вярваме във своите сили

във настоящата борба!

Да тачим паметта народна,

да пазим родната земя,

да съхраним честта свободна

и да опазим обичта!

Защото тук ще сме догдето,

с обич пълно е сърцето...