Соло

“Соло” е роман за живота и мечтанията на един мъж и е разделена в две много различни едно от друго “действия”.

”Соло”, втори роман за Рана Дасгупта след “Токио: полет отменен”, проследява живота и мечтите на Улрих - самотен стогодишен мъж от България. Преди да загуби зрението си, Улрих прочита история за група изследователи, които попаднали на ято папагали. Птиците говорели езика на общност, изтрита от лицето на земята при внезапен катаклизъм. Удивени от откритието, пътешествениците уловили папагалите в клетки и ги качили на кораб към родината си, за да могат учените да изследват останките на изчезналия език. Само че папагалите, вече травматизирани от преживяната катастрофа, умрели по пътя. Улрих си задава въпроса дали, за разлика от злочестите птички, той има някакви забравени и заличени думи, които да остави на света и се отправя на мислено пътешествие през ХХ в., изпълнен с насилие, забранена музика, изгубена любов и отровен въздух. Накрая Улрих намира пътя към една зашеметяваща епифания, изпълнена с нежност и просветление.”

„Соло” е наистина изключителен роман: авторът е един от най-пробивните и перспективни индийски писатели, а отправната точка са ретроспекциите на 90-годишния Улрих, който крее в занемераната си софийска стая. Да, да – това е роман за България, написан с проникновение и безпощадност; но и нещо повече – това е роман за преломите и въртопите на ХХ век, гледан с омъртвелите очи на човека зад Желязната

завеса; „двадесети век с всичките му агонии и възторзи” – както го определя Капка Касабова в The Guardian – един паноптикум от елементите на разпада (които назовават главите в първата част) и бестиариум на възпаленото съзнание (чиито зверове назовават втората част).

Из „Литературен вестник”