Есета по история и историография

Описанията на случаите се числят към една от най-проблематичните категории на тълкуването на фактите, независимо дали става дума за „забавни" „щекотливи", „класически" „гранични" „типични" случаи, или за тератологични конфигурации, събирани от психолозите, криминолозите и журналистите. Какао тогава означава тази особеност, която е едновременно и емпирична, и логическа, подлежаща на безкрайно описание, но лишена от всякакъв достъп до каноничните пътища на закономерния извод? В цялата история на интелектуалните професии, философите и теолозите, а сетне логиците и епистемолозите, занимаващи се с казуистика или интересуващи се от изследването на случаи, не са постигнали единодушие по въпроса за това каква аргументация подхожда на същностите, които убягват на класификациите и на стабилизираната формулировка на закономерностите, както и на пренапрегнатите методи за оценяване на действията посредством безусловни норми. След като сме избрали да опишем и анализираме случая като такъв, изреждайки колкото се може по-подробно специфичните му свойства, какви форми и обхват може да придобие разсъждението, което случаят изисква от разсъждаващия, възнамеряващ да запази локалното значение на единичността и същевременно - да извлече от нея чрез обобщението познание, което да важи и за други случаи? Как да установим логически общовалидното, за което може да претендира познавателен метод, който аргументира своите твърдения, изхождайки от казуси, т.е. — от описания, чийто автор по начало приема, че списъкът с описани черти, възприети от него като релевантни, може да се удължава до безкрай, за да се определи по-ясно тяхната единичност?

Какво се случва във френската историография в края на ХХ и началото на XXI век? Какво идва след „Анали”? С какво социологията и критическата теория могат да служат на историците и кое ги вбесява? Отговорите са тук.

Из "Литературен вестник"