Животопис, книга 5: Тристишия

Стиховете на Никола Герджиков са ключ към душевността на своя автор. Тази мисловно-емоционална поезия се излива в кратката форма на тристишието, за да се докосва до същностите в обкръжаващия ни свят и техните скрити значения. Интересна е структурата на настоящата книга, в която са откроени три дяла, всеки с тристишиемото. Но и те са свързани в единство (в контекста на цялата книга), спазвайки общата динамика на движението от по-разточителната словесна тъкан към краткост, сведена в последното тристишие до знаменателните три възклицания - олицетворение на етапите в човешкия живот.

Така тази структура носи и философския смисъл на скъсяващото се и сякаш забързващо се време, което ни е отредено. Напомня движението на пясъчен часовник, който тук се обръща три пъти. Трите строфи на стихотворенията преминават през три превъплъщения (тройката се оказва основна градивна единица в цялата форма) - от свободното тристишие през хайку до поетичната сентенция размисъл за любовта, времето и житейския път:

Мракът

е по-светъл от нищото,

а ледът - по-топъл от него.

Всеки поетичен образ, влязъл в съзнанието ни, обогатява собствените ни възприятия и представи.

Размахвайки своите

хиляди малки зелени криле,

литна дървото в простора.

Не улавя ли това хайку в своите няколко думи образа, който винаги ще осмисля за нас подобна прекрасна картина?

Леко, незабелязано стиховете се преливат един в друг в общия път, по който читателят скъсява дистанцията между себе си и автора. Леко, незабелязано стиховете го въвеждат в своя свят, додето той усети, че неговото време тече в същия ритъм. И додето, кой знае, може би там някъде открие себе си - в една идея, в едно чувство, което още не е успял да изрази.

Александра Ивойлова