Глътка живот

Бели ангели

Закъснели очи, с неми погледи махат за път,

а сърцето изстинало, свива света като кукла.

Закъснели ръце се докосват. Не плаче дъждът -

само облаци свъсени сбира на пристан и хуква...

Закъснели мечти си отиват от пристана с гръм.

Като срутени сламени покриви в жълти одежди.

А душите се срещат в камбанен, непразничен звън -

днес погребваме само последната наша надежда.

Закъснели слова, неизречени, стискат гръдта

и под сенките, тайнствено стъпки последно притичват.

И под тях, спряло времето, плахо прегръща смъртта

и страха, да докосва живота и пак да обича.

В закъсняла целувка днес тихо се спуска денят

и докосва, до свещите, в църквата, устните бледи,

и очите склопени, в последния час на нощта,

и ръцете ти восъчни, стискащи в шепи победи.

Закъснях да те стигна. А пътят ми в храма се спря

за молитва, с последната скръбна утеха, на пръсти.

И се моля. Макар че сме смъртни - небето сега

с бели ангели само да слезе. Света да прекръсти.

ТОЗИ МЪЖ

Този мъж, дето знам, е разсипано тежко брашно,

зряло в черната угар до синора в крайната нива -

овършано по пладне с копита на бели коне

и отвеяно с вятъра, дето в небето възлиза.

Този мъж, дето знам, е замесен от друго тесто.

Той е тежка молитва, изричана нощем безмълвно.

Той е зрънце любов във отлюспена шепа добро,

преди изгрев посято с росата отгоре на хълма.

Този мъж, дето знам, е напукана хлебна кора.

Той небето издига - да вдиша земята свободно!

Този мъж, дето знам, се замесва с любов от жена

и към чуждия хляб не посяга със пръсти греховно.

Този мъж е горещ. Той ухае на прясно сено.

Той е силен и нежен, сълзите дори да го стягат.

Този мъж е криле. Той е покрив от бяло платно.

Той е глътка живот. И да бъде живот му приляга.