Реквием за никого

Средата на 80-те години. Преспан, задрямало градче някъде дълбоко в българската провинция. Възродителният процес върви с пълна пара, перестройката - по-малко. Хората, довчера живели в лениво добросъседство, днес внезапно са настръхнали едни срещу други като пословичните разярени оси. Цари обърканост и страх, атмосферата буквално пращи от предусещането за идещия катаклизъм... Това е фонът, на който се разгръща мрачната и нерядко яростна история от този роман, не свенящ се да използва средствата на един жесток натурализъм, инак сравнително слабо познат в нашата литература. Реквием за никого не е исторически роман, макар че събитията, описвани в него, безспорно притежават исторически измерения. Тук няма претенция да се разказва истината. И ако в романа се търси някаква конфронтация, то това е конфронтация не с конкретни политически или социални реалности от настояща България, а единствената, която според автора си заслужава усилията - онази с човешката душа, опитваща да се прикрива от самата себе си. Защо, по дяволите, сме такива? - може би това е единственият въпрос, който продължава да чука непрестанно откъм криволиците на романовото действие, от прашния малък Преспан, през Сърбия, Косово и Босна, чак до жестокия, шокиращ финал в Берлин. Отговор, разбира се, няма, остава единствено надеждата... Надеждата, че усилието да си останеш човек е единственото, което си струва, дори и когато то изглежда толкова непосилно, толкова безсмислено и губещо, колкото това е случаят днес, сега, тук... Усилието да бъдеш човек.