Сонети за живота и смъртта на Мадона Лаура

СОНЕТИ

ЗА ЖИВОТА НА МАДОНА ЛАУРА

[1]

О, вий дочули в тия песни тук

въздишките, които мойта младост

е ронила и в радост и в нерадост

навремето – когато бил съм друг,

за тая жал, на разума напук,

горчилки сладки и горчива сладост,

аз чакам отклик жив, а не злорадост –

че кой не си е в любовта неук.

Днес вече знам: сред болките човешки

за смях съм станал с моите болежки

и как от срам да се покажа вън;

да, плод на мойте мисли изтерзани е

срамът и ясното – уви – съзнание,

че всичко дивно сън е... Кратък сън.

[2]

Да отмъсти за не един провал –

Амур стрела извади от колчана

и нагласи лъка си, и остана

да бди в засада – слух и трепет цял.

В гърдите моят дух се бе прибрал,

и той готов за истинска отбрана,

но ето че в гръдта ми зейна рана –

Амур бе стрелял пак и бе успял.

Уви, не бе съдбата благосклонна –

и как при тоя удар бърз и тия

беди да взема броня, лък, стрели,

или поне да изпълзя по склона*,

от страшната опасност да се скрия...

Не, късно е, Амур ме повали!

[3]

В часа, когато гаснещият ден

с помръкнал лик Спасителя изпраща,

и аз, от вашите очи пленен,

сам оковах душата си скърбяща,

не вярвах, че Амур кръжи над мен;

душата ми, света боготворяща,

тъй не разбра, че нов живот захваща:

на скърби, на страдания и плен.

Амур ме свари слаб, с очи от скръб

изтекли – и, чевръст хитрец, от тука

намери към сърцето ми пролука.

И колко подло ме удари – в гръб! –

и стон дори не смогнах да отроня,

а вас пожали – защитена с броня.