Старобългарска медицина

Това съчинение представя българската средновековна медицина (ІХ-ХІV в.) като част от културата на източнохристиянския свят. Според нейния опит, човешкото тяло е съсъд за хумори и пневми, здравето е състояние на равновесие, болестта – на неравновесие между тях, най-важна диагностична стойност имат качествата на урината, свидетелстващи за хуморите и на пулса – за пневмите, терапията търси средства да възстанови, а профилактиката – да поддържа въпросното равновесие, действено начало в едно лекарство е неговото основно качество (топлота, мокрота, сухота и студенина) от определена степен (първа, втора и т.н.), пациентите получават общодостъпни безплатни медицински грижи в благотворителни християнски болници и приюти и платени – в домовете си или в частен лекарски кабинет, бъдещите лекари се обучават в тези болници, където усвояват принципите на древните лекари (Хипократ, Гален и др.) и на християнското милосърдие, най-широко разпространено е лекуването с вяра – молитви, поклонения пред свети мощи, преспиване на свети места. Книгата представлява интерес както за медиевисти, езиковеди, културолози, антрополози, лекари и историци на медицината, така и за най-широк кръг читатели.