В скута на сянката

Днес не е нормално да бъдеш различен —

във време брутално да пишеш лирично.

И просто. И умно. И ясно. Душата

сред бедните духом сияе в позлата.

Какво, че животът е тъмен и грозен

и шири се злото в бездарната проза...

В изкърпена дреха доброто се свива,

но търси утеха пак в словото живо.

От бедните духом жив смисъл остава,

напук на безумства и жажди за слава.

Че сам, без награди, но с тежката лира,

Щурецът и гладен да свири не спира.

Написах това, след като многократно се опитвах да напиша нещо друго за новата поетична книга на Елка Василева. И всеки път написаното ми звучеше фалшиво и превзето. Защото поезията в тази книга е дълбоко споделена. Една споделеност с нас, читателите, но и една споделеност в себе си — до най-Съкровеното, с максимално възможната съкровеност. И така, накрая опитах да се изразя в стихове. Какво по-естествено от това, един поет да изрази впечатлението си от друг поет в стихове. А и отдавна е време да се разделим с кухите хвалебствия, най-често гарнирани с няколко модерни за момента, но иначе нямащи нищо общо със съдържанието на книгите, термини. Още повече, че в момента из нашенско шестват толкова много "големи" поети, колкото в действителност няма в цялата история на родната ни поезия. Затова, по-добре ясно и от сърце.

Ели, на добър час и успех на твоята нова книга!

Росен Друмев