Възродена България 1878-1913
В момента не е в наличност
- Спиди, Еконт или Български пощи
- Вземане от книжарницата на ул. Аксаков 10
- Връщане до 7 дни
- Автор
- Степан Радич
- Издателство
- Сдружение „ Епископ Йосип Щросмайер”
- Преводач
- Румяна Божилова
- Народност
- хърватска
- Година
- 2012
- Издание
- второ издание
- Корици
- меки корици
- Страници
- 212
- ISBN
- 9789548187817
За книгата
Верен на творческия си принцип да не пристъпва към писане без обстойно да се запознае с проблема и да подплати съчинението си със собствените си солидни познания, в случая с „Възродена България" Ст. Радич проявява завидна осведоменост по отношение на миналото и настоящето на българския народ.
В неговата книга българската история е представена накратко, но общо взето, правилно. Вярно е показано и българското усилие за духовно оцеляване чрез просвещение като залог за национално самосъхранение. Авторът успява да долови много от характерните за народопсихологията на българина черти - неговото родолюбие и жертвоготовност в името на националния идеал, пословичното му търпение и миролюбие, стремежа му към благосъстояние чрез упорит труд и спестовност, похвалните му усилия да се доближи до европейската цивилизация и да изгради просветено и демократично общество от европейски тип.
С дълбоко съпричастие Ст. Радич картинно и до болка живо обрисува цялата мъка и непоносимост на турското робство в България, всички неправди и беди, които е трябвало да изтърпят тези „най-нещастни сред всичките славяни българи" , които при всичките си злочестини са съхранили своя жилав дух и достойнство. Наред с това авторът вярно разкрива ролята на движещите фактори в борбата на българите за оснобождение: искрата на народните будители и апостоли (Паисий, Софроний, Раковски, Каравелов), всенародното усилие за духовно оцеляване, родолюбивата дейност на Екзархията и Цариградската българска община, отприщения народен гняв, граничещ със саможертва в името на свободата - саможертва, която потриса съвестта на Европа и изцяло ангажира Русия. Според Ст. Радич, съчетана с разумните действия на българите да получат и подкрепата на големите европейски държави, именно тази тяхна готовност „да жертват всичко за своята свобода и напредък" ги отвежда до освобождението и до възобновяването на независимата им държава, т.е. до възраждането на България.
Похвален е стремежът на Ст. Радич да запознае читателите си не само с народопсихологията и историята на българския народ, но и с неговите съвременни (за 1913 г.) достижения. В книгата си авторът успява да пресъздаде истинската панорама на българското учебно дело, на българската книжнина и култура. Подплатена с многобройни статистически данни и с компетентен коментар, който съпоставя размитието на просветата в България и Хърватия, пресъздадената от Ст. Радич картина на музейното и библиотечното дело, на литературата иобразованието в България в началото на XX в. има внушително актуално въздействие. Авторът не само се възхищава от демократичното устройство и организация на българската просвета и култура. Правейки ги достояние на широката хърватска общественост, той ги сочи като перспективен модел и призовава хърватите да възприемат както тяхната демократична европейска основа, така и някои конкретни, подходящи и за условията в Хърватия техни структури и форми.
Наред с всичко казано дотук книгата на Ст. Радич „Възродена България" буди доста основателни въпроси: защо в нея толкова подробно е разгледано българското усилие за просвета и духовно оцеляване, а не са намерили място многобройните бунтове и въстания на българите през всичките тъмни векове на турското робство; защо в портрета на Раковски липсва неговата борбена революционна идеология, целяща организирането на масово въоръжено въстание срещу поробителите; къде е не Каравелов - книжовникът, а Каравелов с неговата революционно-политическа дейност; защо в тази книга не присъстват Левски, Ботев и другите националреволюционери; къде е революционната мрежа от комитети и защо е подминат фактът, че Априлското въстание е тяхно дело; поради какви причини Ст. Радич принизява ролята на българската интелигенция в националноосвободителното движение за сметка на участието и ролята на „селския народ" и пр.
Отговорът на всички тези въпроси е един - защото Ст. Радич е подходил към българската история избирателно. Без да изопачава грубо факти и явления, той е пречупил българското минало през призмата на своя реално-идеалистичен или идеално-реалистичен (както сам го определя) светоглед.