Нека големият свят се върти

Носител на награда IMPAC 2011

Човекът стоеше на самия ръб на сградата – черен силует на фона на сивото утро. Може би мияч на прозорци. Или строителен работник. Или самоубиец.

Там горе, на височина сто и десет етажа, абсолютно неподвижен, тъмна запетайка върху облачното небе. Виждаше се само под определен ъгъл, така че зяпачите трябваше да спрат в края на някоя улица, за да намерят пролука между сградите, или да се измъкнат от сенките в търсене на незапречена от корнизи, водоливници, перила и покривни ръбове гледка. Все още никой не обръщаше внимание на тъмната линия под краката му, опъната от кула до кула. Това, което ги задържаше с протегнати вратове, разкъсвани между гибелното обещание и разочарованието от обикновеното, беше човешката фигура.

Мъжът се изпъна и ново затишие се настани сред полицаите горе и навалицата долу, поток от емоции премина през тях, защото човекът се беше изправил с тънък прът в ръце, поклащаше го, пробваше тежестта му, леко го мърдаше нагоре-надолу, дълъг черен прът, толкова гъвкав, че краищата се люлееха, а човекът стоеше вторачен в отсрещната кула, все още обвита в строителни скелета, като ранен звяр, който чака да бъде спасен.

Зяпачите долу си поеха едновременно дъх. Въздухът внезапно стана споделен. Мъжът горе беше дума, която изглежда знаеха, макар да не я бяха чували преди.

Той пристъпи.