Начало и край

Поезията на Белослава Димитрова е директна, стреля направо в челото. Думите и раняват и самонараняват. Без запетайки, без дрехи, без кожа -„тъжни бесни зли". Като това около нас, като тoвa вътре във нас. Между Марина Абрамович, Франсис Бейкън и Гюнтер фон Хагенс. Първа книга, която не се страхува от себе си, не се страхува от нищо. Очарователно груба и заразително жизнена. Безкомпромисен дебют - действа като енергийна напитка, като скок от ръба на Вселената, като въпроса: „сега да видим дали ми се живее." Сега да видим как ще я преглътне голямата празна уста на литературата.

Силвия Чолева

В работите на Белослава Димитрова негативното, манихейско-гностическото повява откъм някакъв меланхолически север на изначалното тъгуване, тъгуването без тъга, пресъхналата влага на разгаданата ръка, възвишеното гледане към смъртта. Смъртта сплита метриката на тази поезия. Начинът, по който го прави, е и нов, и сложен. Това е поезия, която следи отслабващия пулс на един умиращ свят. Но какво значи „умиращ свят" и какво значи „възвишено гледане към смъртта"? ... Кой има право на смърт, само човекът ли?

Ако е така, ако за разлика от човека животните нямат смърт, а само умиране, ако растенията и епохите просто отмират, ако минералите са освободени или лишени и от трите, то тогава нека сърнето да е минерал, скъпоценен камък (син камък) и нека любовта тук да е призрачната сянка на смъртта. По-добре да не сме човеци. Не бива да ни е страх.