Поезия

Испанският писател Мануел Вилас е роден през 1962 година в град Барбастро на арагонската провинция Уеска. Завършил е Испанска филология в Университета на Сарагоса, където преподава после Испанска литература, както и в колежа Авемпаче на столицата на автономната област Арагон, митичната Сарагоса от книгите му, където живее.

Поет, разказвач и публицист, от началото на новия век затвърждава заслуженото си място в панорамата на днешната испанска литература. Започва да публикува поезия от десетилетието на 80-те години, но от своята много стегната библиография изключва първите си пет стихосбирки, на „чиракуване“, по собствените му думи, и поставя в началото поетичната си книга Небето (2000), вече на национално ниво. Със следващата, Възкресение (2005) получава престижната Международна награда Хайме Хил де Биедма. Стихосбирката Жега (2008) заслужава друга от най-важните награди за поезия, Фрай Луис де Леон. Последната стихосбирка на автора засега, Великият Вилас (2012), спечелва Наградата Град Мелиля.

Свободен, предизвикателен и провокиращ е Вилас и в прозата си, която също не минава незабелязана – с книгата си с разкази Сета /Зет (2002) получава наградата Сапуто де лас Летрас Арагонесас за най-добра книга на годината. Следват романите Магия (2004) и Испания (2008), с три издания, зачетена като един от най-значимите романи от първото десетилетие на ХХІ век от списание Кимера. Романът Въздух наш (2009) получава Наградата за литература Каламо и вече е преведен на френски и италиански. Последният му роман, Безсмъртните (2012) е преведен на френски два месеца след публикуването му.

ВЛЮБЕНИЯТ

Цялата нощ си мечтах за тебе, прекарах цялата нощ,

сънувайки, че те целувам в патиото на църква край морето.

Как влюбен бях в тебе и не ти го казах никога.

Отгатна ли го? Искаше ли го? Молеше ли се за това?

Имаше шест години повече от мен, беше по-готова за живота,

не се товареше като мен, а беше умерена и разумна,

макар изпълнена с любов отвътре, любов към мен,

към мен, който бях един от най-изгубените типове, и това наистина

се забелязваше веднага, и как си спомням за ръцете ти

и за твоята усмивка, всички любовници си спомнят за същото,

само че аз не се вмъкнах никога в леглото ти, години си представям

как трябва да е в леглото ти, един ден ми го показа,

но нищо повече. И сега се събуждам и съм сънувал, че те целувах,

и е десет сутринта на едно монументално лято,

и вече си пийвам джин, така, на гладно, и излизам

на терасата на стаята си и виждам туристите да се изтягат

върху пясъка, и мисля, че ти би могла да си тук с мене,

колко влюбен бях в тебе и как ти също беше,

и колко лошо направихме да не сме се повъргаляли хиляда пъти

на хиляди легла, или колко добре направихме, защото, като се познавам,

сигурно щях да те помоля да се бракосъчетаем и ти би приела,

и както съм пиян по цял ден, когато ще съм се уморил

да чукам всяка нощ, може да ми се прииска да ти фрасна един юмрук,

или да те бутна в някоя река, или на тебе да ми пуснеш един изстрел,

или да ме отровиш, или да ми изневериш с друг.

Как мога да кажа всичко това за тебе, която си един ангел

и продължаваш да бъдеш, и за мене, който те обичах невинно.

Ще е по-добре да продължа да пия, докато се изтриеш от паметта ми,

и това наистина ме кара да плача, и съм един тип, който плаче

в десет и половина сутринта, седнал на терасата на стая

за туристи, с топъл джин в ръка – това са остатъците

от нощта, – плачещ, защото ако те изхвърля от паметта си,

наистина тогава няма да ми остане нищо.